Антихристът

Хайдман хвърли сърдит поглед към мъжа зад волана, после проследи протегнатата му ръка. Измина известно време, преди да различи двете тъмни фигури, които се приближаваха към колата. Двамата дори не се стараеха да се промъкват или да се прикриват. Добре че поне цветът на дрехите им ги правеше трудно различими в тъмнината. Хайдман стана и отвори едното крило на задната врата точно в момента, когато единият от новодошлите протягаше ръка към дръжката на вратата.

— Комисар Хайдман?

Американският акцент не можеше да остане незабелязан, а и този, комуто принадлежеше, от пръв поглед би определил като агент на ЦРУ, защото отговаряше на изтритото клише за тези хора. Сякаш беше избран точно по съответните критерии: височина най-малко метър и деветдесет, съответната ширина на раменете, ръце и лице на професионален боксьор и сламеноруса коса, късо подстригана и стърчаща като четка. Трябваше да се наведе силно напред, за да може да влезе в колата.

Придружителят му беше негова пълна противоположност — дребен, сух младеж в омачкан костюм, странно наподобяващо този на първия.

Хайдман пропусна двамата да влязат в колата, затвори вратата и бавно се обърна. Погледът му незабелязано премина по лицата на полицаите, седнали на твърдата пейка от дясната страна на колата, и върху всички откри същото изражение: смесица от притеснение, напрежение, а при двама-трима и нездраво удивление не толкова от самите американци, а от това, какви бяха.

— Аз съм комисар Хайдман — каза той, обръщайки се съвсем инстинктивно към по-високия от двамата. — Вие сте…?

— Смит, ЦРУ — отвърна русият великан. Подмина протегнатата ръка на Хайдман, усмихна се дружелюбно и посочи с глава придружителя си:

— Това е агент Кенъли. И преди да ме попитате, ще ви кажа, че наистина се казвам Смит.

Хайдман се засмя, но американецът остана сериозен и се обърна с въпросителен поглед към двамата мъже, седнали от лявата страна на колата. Вместо пейка там имаше тясна маса, върху която за място се бореха множество сложни електронни уреди. Единият от двамата съсредоточено слушаше звуците в слушалките си, гледайки как огромните ленти на магнетофона бавно се въртят. Другият също беше със слушалки, но така ги беше сложил, че лявото му ухо беше свободно.

— Какво става?

Преди да отговори, полицаят погледна въпросително Хайдман, който лекичко кимна в знак на съгласие.

— Те са, няма съмнение.

Смит размени многозначителен поглед с Кенъли, после се обърна към Хайдман. В същото време извади от джоба на ушития си по мярка костюм предавател, не по-голям от цигарена кутия.

— Не сте предприемали нищо, нали?

С малко закъснение Хайдман разбра, че въпросът съдържа известна обида, защото заповедите, които беше получил, бяха твърде еднозначни. Смит явно изтълкува мълчанието му като отговор, защото натисна копчето на предавателя и заговори на родния си език, но толкова бързо, че Хайдман не разбра почти нищо, макар да си въобразяваше, че добре се справя с английския. Все пак долови достатъчно, за да разбере, че Смит дава заповеди на хората си да бъдат в готовност.

Хайдман се запита колко ли се крият в тъмнината отвън. Според това, което чу за Салид, сигурно половината ЦРУ. Плюс всички полицаи в район от двадесет километра в диаметър, независимо дали бяха на смяна или не. В момента Абу ел Мот спокойно можеше да се наслаждава на съмнителната слава на най-търсения човек в света. Смит прибра радиостанцията си и се обърна към единия от двамата мъже пред магнетофона.

— За какво разговарят?

Мъжът свали слушалките и за миг лицето му придоби съвсем безпомощно изражение.

— За… Бога.

— Моля?! — не повярва на ушите си Хайдман.

— За Бог и за Страшния съд — потвърди полицаят.

— При него има проповедник — обади се Кенъли.

— Йезуитът, когото е отвлякъл — допълни Хайдман.

— Не е много сигурно дали наистина го е отвлякъл — рече Кенъли. — Но дори и да не е, това не променя факта, че е много опасен. Сигурен ли сте, че не са се усъмнили?

Мъжът пред магнетофона убедено поклати глава и с любов прокара ръка по уредите си.

— Даже не сме се приближавали до къщата. Не е нужно. Можете да чуете всяка казана дума на разстояние петдесет метра и през затворен прозорец. Толкова ясно, сякаш са вътре при нас. — Мъжът отново помилва техниката си и подканващо погледна Кенъли, сякаш очакваше да чуе следващия въпрос, за да изтъкне предимствата на техническите си чудеса. Когато такъв въпрос не последва, върху лицето му се изписа известно разочарование, но не каза нищо.

— О’кей — каза Смит и се обърна към Хайдман: — Добра работа, комисаре. Оттук нататък ние поемаме операцията. — Направи крачка, за да се върне при вратата, но Хайдман бързо го дръпна за ръката.

— Момент!

Смит с вдигнати вежди погледна ръката върху лакътя си и Хайдман побърза да го пусне. Продължи натъртено, но съвсем спокойно:

— Имам други заповеди, агент Смит.

Погледът на Смит не издаде ни най-малко притеснение, очите му останаха студени като стъклени топчета.

— И какви са тези заповеди?