Антихристът

— Безрезервно да ви подкрепям във всички действия — отвърна Хайдман. — Но това не означава, че ще скръстя ръце и ще чакам.

— Ще ни подкрепите достатъчно, ако ни оставите да си вършим работата — каза Смит. — Салид е наш проблем. От десет години сме по петите му.

— Може да е бил, но вече не е само ваш проблем — отвърна Хайдман. — Той уби стотици наши граждани, мистър Смит. Ще се справим заедно с цялата история. Погледът на Смит остана все така безизразен и студен, но Хайдман имаше усещането, че чува как мислите в главата му работят.

— Бъдете разумен, господин комисар. Нещата са…

— Аз съм разумен — прекъсна го Хайдман с остър тон. — Просто изпълнявам заповедите, които са ми дадени.

— Бих могъл да ви принудя — каза Смит.

— Направете го — спокойно отвърна Хайдман. — Но докато никой не ми заповяда да не действам, ще правя това, за което съм изпратен тук: ще ви помагам да хванем терориста.

И ще се погрижа той да оцелее след тази нощ, допълни наум. Може и да не беше съвсем справедлив към Смит и колегата му от ЦРУ, но определено имаше чувството, че техните заповеди не включват непременно условието да го хванат жив.

— От една и съща страна на огневата линия сме, агент Смит — продължи той. Смит го изгледа продължително и ядосано, но после сви огромните си рамене:

— Както желаете.

Хайдман се опита да долови нотка на заплаха или предателство, но после се наруга мислено за глупостта. Май беше гледал твърде много лоши криминални филми. Смит се опита, но разбра, че седят в една и съща лодка и само ще загубят, ако в момента спорят чии пълномощия са по-големи.

— Как смятате да действате? — попита той.

Смит кимна с глава не към хотела, а към затворената врата на автомобила.

— Изпратих една група при задната врата и друга на покрива. Щом заемат позиция, нападаме. — Той замълча за момент, през което време внимателно наблюдаваше двамата до подслушвателната апаратура, после продължи: — Щеше да е добре да знаем още колко души има в хотела. Можете ли да разберете?

— Ако хъркат достатъчно силно, да — отвърна мъжът, който преди това беше разговарял с него. Хайдман недоволно присви вежди, и мъжът побърза да добави: — Ще се опитам.

— Добре. — Смит потупа с ръка джоба, в който пусна радиостанцията си. — Дайте ми сигнал, когато откриете нещо. — Той се обърна към Хайдман: — Вие и хората ви ще подсигурявате входната врата. Но няма да правите нищо, преди да дам команда!

Хайдман щеше да възрази — в крайна сметка никой не беше възлагал на американеца командването на акцията. Хрумна му също, че и съгласието на Смит преди малко може да е било само тактика. Но после, съвсем навреме си спомни и своите собствени думи: стояха от една и съща страна на огневата линия. Нищо не печелеха, ако се карат.

Смит сякаш прочете мислите му, защото в продължение на две секунди го гледа безмълвно и много проницателно, преди да продължи тихо и със съзаклятнически тон:

— Не бива в никакъв случай да подценявате този човек, комисар Хайдман. Много по-опасен е, отколкото можете да си представите.

— Знам — каза Хайдман.

Смит поклати глава.

— Не, не знаете. Салид не е човек. Не и в този смисъл, в който вие използвате тази дума. Той е машина — смъртоносна, прецизно действаща машина за убиване, която не познава съвест, колебание и скрупули. Не го забравяйте нито за миг. Спасявал се е от ситуации, които са изглеждали много по-безнадеждни от тази тук, и всеки път след себе си е оставял убити — от моите хора, от своите, случайни свидетели, които са имали нещастието да се озоват на пътя му. Салид убива така, както вие отваряте вратата или запалвате двигателя на автомобила. Никога не го забравяйте!

Ако беше продължил само още секунда, Хайдман щеше да го прекъсне. Колкото и да бяха пресилени, думите на Смит го накараха да усети ледените тръпки по гърба си, но по-лошото беше, че действието им върху хората му сигурно бе много по-лошо. Затова се зарадва, когато Смит се обърна и отвори вратата.

— Колко време вече го преследвате? — попита Хайдман.

— Салид ли? — Лицето на Смит потъмня и в очите му проблесна нещо недобро. — Твърде дълго вече.

Американецът си тръгна, но думите му оставиха у Хайдман нещо, което предпочиташе да не го беше научавал. Това, което видя в погледа на агента, доста го изплаши, защото му даде да разбере, че Смит не е обикновен агент на ЦРУ, подгонил терорист, и че за него Салид беше повече от престъпник, който трябваше да обезвреди. Не знаеше какво е ставало между двамата и вероятно никога нямаше да разбере, но едно осъзна с абсолютна сигурност: Каквото и да се случеше през тази нощ каквото и да направи той, главните действащи лица щяха да бъдат Смит и Салид и само единият от двамата щеше да оцелее.

6.

— Това е смешно! — рече Бренер. С лявата ръка се държеше за умивалника, а с дясната сочеше към Салид. — От него можех да очаквам подобно нещо, но си мислех, че вие сте малко по-разумен. Краят на света, значи? Апокалипсис сега? Не ми се сърдете, Йоханес, но е детински глупаво.