Антихристът

При тези думи бегло погледна към Йоханес, сякаш очакваше някаква подкрепа, но това, което видя в очите на младия йезуит, беше скрит ужас от чутото. Колко ли пъти е чувал отецът подобни приказки? Сигурно доста често, за да им се гневи всеки път, и достатъчно, за да им се противопоставя с мисионерско усърдие. Сигурно беше, че има подготвени хиляди отговори, всеки от които напълно достатъчен, за да накара еретици като Бренер да замлъкнат. Йоханес обаче само лекичко се усмихна и продължи да гледа в някаква въображаема точка пред себе си.

Салид подигравателно вдигна вежди, скръсти ръце на гърдите си и се облегна на прозореца.

— Май си имаме еретик, отче — подхвърли към Йоханес, без да сваля поглед от Бренер. — Човек, който вярва, че е неверник. Само че аз не вярвам да е така.

— Престанете с тези глупости! — рече ядосано Бренер. — Няма никакъв дявол с рога, тризъбец и опашка с топка накрая…

— …както и беловлас Господ, който седи върху облак и учи ангелите да свирят на арфа — прекъсна го Салид. Усмихваше се, докато говореше, но думите му бяха студени и твърди като стъклото, на което се облягаше. — Не това имах предвид. Говорех за Злото, за силите на Разрушението, за Хаоса, за тъмната страна, живееща във всеки от нас. Не вярвате в това? Не ставайте смешен! И вие, както и аз знаем, че съществуват!

Тонът му съвсем леко се беше повишил, но Бренер веднага усети заплахата. Разговорът беше тръгнал в посока, която почти го накара да забрави кой е Салид. В последния момент думите отново му припомниха, че няма да е много умно да разговаря с масов убиец за понятия като Добро и Зло, Дявол и Бог. Бренер замълча.

— А вие, падре? Също ли не вярвате в Дявола?

— Като личност ли? — Йоханес снизходително сви устни. — Не.

— Тогава значи не вярвате и в Бог като личност? Като какво тогава? Като идея? Като мисловен модел? Или като принцип?

— Може би като надежда — отвърна Йоханес.

— А може би изобщо не.

Йоханес се сепна.

— Това е…

— Това е какво? — прекъсна го остро Салид, така че Йоханес веднага млъкна. — Истината? Или вашата мрачна тайна, отче? Големият грях в живота ви?

Йоханес втренчено го гледаше. Устните му трепереха, в очите му се появи измъчен израз, но нищо не каза. Бренер го съжали. Стори му се, че разбира каква е тайната на Салид, защо толкова се страхуват от него и защо има такъв успех в кървавия си занаят. Терористът притежаваше естествен инстинкт да усеща слабостите на хората. Вероятно трябваше само да погледне противника си, за да открие слабото му място, ахилесовата пета, която всеки човек притежава. Салид продължи:

— Това е, нали? Вие сте духовник; посветил сте живота си на задачата да отстоявате принципа си, но дълбоко в себе си се съмнявате. Не сте убеден, че вашият бог съществува.

— Престанете! — остро каза Бренер. — Оставете го на мира!

Салид присви очи.

— О, какво чувам? Да не би да го съжалявате? И защо? Щом като не вярвате в нищо и от нищо не ви е страх, защо тогава ви интересува съдбата на останалите? Така формулиран, въпросът беше уместен, но самата формулировка беше погрешна. Да не вярва в Бог или в друга висша справедливост, не означаваше непременно, че не се съобразява с чувствата на другите.

— Оставете го! — повтори той още веднъж.

Салид презрително разтегна устни в нещо като усмивка, но за учудване на Бренер не продължи темата, макар да изглеждаше, че му доставя удоволствие да измъчва Йоханес.

— Извинете — каза той. — Не се овладях.

Бренер започваше да се пита дали Салид не е изгубил разсъдъка си, но запази размишленията за себе си. Изгледа го още веднъж с проницателен поглед, после внимателно се надигна и с малки, предпазливи крачки отиде до мивката. Беше жаден и усещаше лицето си топло, макар да нямаше температура. Ходенето се оказа много по-лесно, отколкото се беше осмелил да си представи. Тялото му се възстановяваше учудващо бързо от действието на медикаментите. Ако ситуацията беше малко по-различна, може би и думата чудо щеше да е по-подходяща, но нея и в мислите си много внимателно използваше.

Когато плисна с шепа студена вода върху лицето си, откъм вратата се чу глухо тупване. Не беше много силно. С плавно движение Салид се отдели от мястото си до прозореца, бързо отиде до вратата и лекичко я открехна. Бренер понечи да попита нещо, но той му даде знак да мълчи и долепи ухо до пролуката. Бренер уплашено затаи дъх. Не толкова шумът, колкото реакцията на Салид му подсказаха, че в крайна сметка не са на чак толкова сигурно място.

Тропането не се повтори, но след секунди се чу приглушен глас, идващ от приземния етаж. Салид слуша още известно време, после затвори вратата и се обърна към тях.

— Стопанката е. Сигурно има главоболия с друг посетител.

Според Бренер твърде лековерно се отнесе със случилото се, още повече като се има предвид незначителното обстоятелство, че всички полицаи в околността търсеха тях. Но Салид не му даде възможност да изрече гласно мислите си, защото направи жест с ръка, даващ да се разбере, че въпросът е приключен, и посочи Йоханес.

— Разкажете ни за манастира.

— Нищо не знам — каза той.