Антихристът

Бренер усети, че не казва истината. Отецът не беше талантлив лъжец. Салид само се усмихна и тази усмивка накара Йоханес, както преди това и Бренер, да продължи без подкана. Когато заговори, не гледаше към тях, но погледът му вече не беше насочен и в онази имагинерна точка в Нищото. Бренер имаше чувството, че проповедникът вижда нещо, видимо само за него.

— Наистина не знам много за манастира — повтори Йоханес. — Никой не знае. Мисля, че има само шепа хора, които знаят за съществуването му.

— И вие сте един от тях — каза Салид. — Защо?

— Това не улеснява нещата — остро реагира Йоханес, но моментално се върна на онзи замислен и леко уплашен тон, с който преди беше говорил за манастира и тайната му. — Знам, че съществува от много дълго време. Най-старите документи, които открих, са от единадесети век. Но смятам, че го има от много, много по-рано.

— Само че никой не се е интересувал от съществуването му — предположи Салид.

Йоханес кимна с глава.

— Във всеки случай то е било грижливо скривано през цялото време. Десет години рових в градски архиви и църковни книги и намерих само няколко доказателства за съществуването на манастира. Тези доказателства бяха толкова незначителни и неясни, че дори не знаех къде се намира.

— Десет години? — Бренер го изгледа с подозрение. — Трябва да сте бил почти дете, когато сте започнал търсенето.

Йоханес не обърна внимание на думите му. Не искаше да говори за причината, поради която бе започнал да се интересува от манастира и от тайната му.

— Не знам кои са тези хора, но съм убеден, че орденът е стар колкото католическата църква, може би и още по-стар.

Разбра как подействаха думите му на Салид и Бренер, защото видимо потрепери, отдели поглед от въображаемата точка пред себе си и предизвикателно погледна Салид.

— Там наистина има тайна, но отказвам да повярвам, че са затворили Дявола.

— Защо тогава сте тук? — попита Салид.

— Защото ме принудихте да дойда с вас — отвърна духовникът.

Салид не си направи труда да реагира на думите му. Йоханес като че ли очакваше несъгласие, но когато разбра, че такова няма да последва, продължи със спокоен тон:

— Не познавам тайната в истинския смисъл на думата. Предполагам, че извън стените на манастира има най-много двама или трима души посветени. Твърде вероятно да е само един — и вие го убихте.

— Беше злополука — рече Салид. — Не съм го искал. И съжалявам, че така стана.

Казаното изненада Бренер. Според приказките Салид беше убил безброй хора и животът като че ли не означаваше нищо за него. Във всеки случай беше човек, на когото не прилягаше да се защитава по този начин. Дори и да беше чул оправданието, Йоханес не му обърна внимание.

— Наистина не знам тайната. Но мисля, че знам с какво е свързана. Знам за какво са се подготвяли.

— И за какво? — попита Бренер.

Йоханес го погледна. Дремещият страх в очите му се беше превърнал в пламък — тлеещ пожар, който не загасваше, а след миг щеше за избухне в пламъци.

— Макар да твърдите, че не сте християнин, познавате ли Библията? Откровението на Йоан?

Бренер трябваше да помисли, преди да отговори.

— Йоан? Искате да кажете Страшният съд? Гибелта на света и така нататък?

— Апокалипсисът — потвърди Йоханес със сериозен тон.

Бренер го гледа в продължение на няколко секунди напълно неразбиращо, после избухна в смях, който обаче прозвуча доста неистински.

— Става все по-забавно! — Той посочи най-напред Салид, после Йоханес. — Първо той твърди, че в този манастир е затворен лично самият Сатана, а сега вие искате да ми кажете, че наближава краят на света, така ли?

— Не — спокойно отвърна Йоханес. — Не наближава. Той вече започна.

5.

В патрулната кола беше много тихо. Единствените звуци, които се чуваха, бяха статичното пукане, заглушаващо разговорите по радиостанцията и равномерното метално щракане, идващо от нервната игра с оръжието на младия полицай, седящ до Хайдман. Заради това Хайдман вече десетина пъти го беше поглеждал, за да се убеди, че предпазителят на пистолета е пуснат, а младокът от своя страна за малко беше преставал да пипа оръжието. Хайдман много добре го разбираше. Младият патрулен полицай беше най-много на двадесет и две-три години и това сигурно беше първата му истинска акция. Не само той беше изнервен и се страхуваше. Освен него, Хайдман и двамата специалисти по подслушвателна техника в затворения отвсякъде „форд Транзит“ имаше още петима униформени полицаи. Колата беше паркирана върху тротоара, на петдесет метра от малкия хотел. Всички вътре бяха притеснени и се страхуваха. Някои повече, други по-малко. Но от всички Хайдман се страхуваше най-много от предстоящото — може би, защото единствен си представяше какво наистина може да се случи.

За нещастие той беше и ръководител на малката оперативна група и не биваше да показва страха си. Ако успее поне да го маскира като предпазливост…

— Идват.