Антихристът

— Това е смешно — каза Йоханес. Каза го не особено убедено и не много силно, но затова пък с безпокойство. Погледът му като че ли беше насочен към лицето на Салид, но всъщност не беше така. В действителност втренчено гледаше в една точка на пет сантиметра пред очите му.

Бренер не изпитваше нищо особено. Думите на Салид бяха твърде странни. Смешни. Напълно откачени. Но нито го изненадаха, нито учудиха или развеселиха. Чувстваше се като зрител на филм, който наблюдава действието на екрана, седнал удобно в креслото си, без да участва в него; всъщност, без дори да е особено заинтригуван от това действие. Поглеждаше ту Салид, ту Йоханес и за първи път, откакто бяха заедно, забеляза колко неестествено е изражението на лицата им. И двамата явно с всички сили се бореха да запазят самообладание, но като че ли изгледите да спечелят тази битка не бяха особено големи.

Отвън, някъде отдалеч, се чу полицейска сирена. Звукът сякаш разруши недействителността, която като невидима мъгла беше обвила стаята. Макар че преди малко Салид каза, че в хотела са на сигурно място, звукът го стресна. Той стана и бързо се приближи прозореца. Лекичко повдигна с два пръста пердето и погледна към улицата. Воят на сирената се приближаваше и звукът също се променяше; колата намаляваше скоростта си. Върху лицето на Салид се появи потрепваща ивица синя светлина и го раздели на две неравни половини, едната, от които остана в тъмнината, а другата ту попадаше в светлината, ту отново се скриваше. Лицето му обаче остана напълно неподвижно. Израженията, които Бренер смяташе, че вижда, бяха само игра на светлини и сенки. Салид изглеждаше напрегнат и много съсредоточен. Въпреки изнервящия звук и танцуващата синя светлина явно се чувстваше напълно сигурен. На какво ли разчита, запита се Бренер.

Звукът постепенно заглъхна, после изчезна и синята светлина върху лицето на Салид. Той не помръдна и продължи да се взира навън. Лицето му не потрепваше. Може би вече не е в състояние да показва чувствата си, помисли си Бренер. Едва познаваше този човек, но ако съдеше по чутото за него, сигурно е прекарал последните десет години от живота си като подгонено животно — непрекъснато в бягство, непрекъснато под напрежение, готов във всеки момент да нанесе удар или да бяга. Вероятно вече не можеше да живее другояче. Бренер се запита дали Салид изобщо знае какво означава думата сигурност, тоест да не се страхуваш. Реши, че едва ли я знае.

— Също ли го намирате смешно? — попита Салид след малко, без да отделя поглед от улицата, така че на Бренер му трябваха няколко секунди, за да разбере за кого се отнася въпросът му.

Искаше да отговори, но не можеше. Директният въпрос му даде да разбере, че досега само беше залъгвал себе си, че мисли върху това, което каза той. Убедителното „Естествено!“, което би било единственият отговор, не искаше да излезе от устата му. Беше се заблуждавал, че не изпитва нищо при думите на Салид. Беше нещо чуждо и плашещо, определено от естествените защитни механизми на съзнанието му за празнота само за да не се занимава с проблема.

Салид се дръпна от прозореца и го погледна право в очите. Не повтори въпроса си, но погледът му беше много по-настоятелен от всичко, което можеше да каже. Бренер не издържа на този поглед, отмести глава и притеснено потри ръце, за да спечели време.

— Не вярвам на подобни неща — изрече най-сетне.

Салид въпросително наклони глава на една страна.

— В дявола — неохотно призна Бренер. Погледът на Салид стана още по-твърд и Бренер, сякаш против волята си, допълни: — Или в Бога. Оказа се неочаквано трудно да направи това признание. Никога не беше се причислявал към онези отявлени противници на християните, които изразяваха позицията си и я защитаваха при всяка появила се възможност, както правеха и тези, които поддържаха християнството. Някога беше мислил по въпроса дали във Вселената има някаква висша справедливост и бе стигнал до извода, че няма и че съдбата не само че не е произволна, а дори не съществува — имаше само подреждане на случайности и естествено-научни процеси, които нямаха нищо общо с някаква Божия справедливост или пък още повече с направляваща воля. Запази това мнение за себе си, но никога не му е било трудно да го изрази или пък да го каже на глас. Сега беше точно така и той дори знаеше защо. Дължеше се на присъствието на духовника. За кратък момент намрази Салид за това, че в присъствието на Йоханес го принуждава да говори за отношението си към Бога и Съдбата.

— Не за това ви попитах — каза Салид.

— Това е отговорът ми. — Бренер сам долови сърдития тон в гласа си. — Трудно е да повярваш в Дявола, ако не вярваш в Бога, нали?