Антихристът

Не беше полицейска кола, а човешка сянка, която в бледата лунна светлина приличаше на призрак и бавно се приближаваше към къщата. Друг нощен гост? След станалото Шарлоте не би се изненадала. В началото фигурата сякаш се движеше право към нея. Даже още по-лошо: за миг изпита чувството, че втренчено я гледа. Усещането беше толкова неприятно и толкова силно, че и се стори, че усеща погледа на непознатия като допир на ръка. После сянката отведнъж изчезна — така изненадващо, както се беше появила.

Шарлоте дръпна пердето. Обзеха я странни мисли. Отвън се беше случило нещо, ясно беше като бял ден, и то в никакъв случай не беше автомобилна катастрофа. Не биваше да пуска онези тримата! Щеше да си изпати, ако наистина имаха нещо общо с неразборията навън. Горе-долу от половин човешки живот насам Шарлоте живееше в своего рода военно примирие със служителите на реда. Те търпяха хотела и със стаи на час, а тя гледаше да не приема наркопласьори или други съмнителни птици. Много добре обаче знаеше колко нетрайни са подобни неписани уговорки. Ако нощните и посетители не са хомосексуалисти, а наистина са забъркани в нещо, най-добре беше да се обади в полицията, преди полицаите сами да позвънят на вратата и да започнат да преобръщат хотела и.

Не беше лесно да вземе решение. Щеше да е най-трудното решение, което се налагаше да вземе през последните десетина години. Май ще е по-добре да слезе от стълбата и да набере номера на полицията, макар и напразно. Какво толкова можеше да стане? В най-лошия случай някой изнервен полицай щеше да и обясни, че е станала катастрофа и че е най-добре да се грижи за гостите на хотела си. Ако не беше така, ако, без да знае, е пуснала трима издирвани убийци, тогава щеше да е по-добре да извика полицията. Логично погледнато, решението беше ясно.

Въпреки това се поколеба. Да слезе от стълбата и да позвъни, би означавало да наруши желязното си правило, а от това като че ли се страхуваше повече, отколкото от чужденеца и другите двама.

Разбира се, щеше да го направи. Но след като се справи с паяка. Не искаше да си представи, че в хотела ще нахлуе цял отряд полицаи и ще видят насекомите, нападнали дома и! Можеха да приказват каквото си щат зад гърба и, но хотелът и беше чист и ще остане такъв, без значение има ли в него убийци или не! В крайна сметка няколко минути нямат никакво значение. Тя решително се изправи и отново протегна ръка към паяка.

Животинката внимателно следеше всяко нейно движение. Вече беше достатъчно близо, за да види очите и, микроскопични фини кристалчета, обвити в черна кожа. Паякът не помръдваше. Ако изобщо разбираше, че нещо се приближава към него, това разбиране не беше достатъчно, за да събуди рефлекса за бягство.

В следващия момент Шарлоте осъзна, че паякът не искаше да бяга.

Сякаш докосна нещо невидимо и много студено. Пръстите и спряха на десет сантиметра от животното, но усети студа. Почувства как студенината бавно запълзя нагоре по ръката и, разпростря се до подмишницата, след това достигна рамото. Какво и става? Какво, за Бога, ставаше с нея?

Шарлоте забеляза, че паякът не е така неподвижен, както и се беше сторило до този момент. Движеше се — от време на време вдигаше по някой крак, протягаше го и отново го прибираше като човек, който твърде дълго е прекарал неподвижен и размърдва крайниците си, за да не се вдървят.

Но това е лудост! Затвори за миг очи, сви длан в юмрук и отново рязко я отвори. Докато извършваше движението, се опитваше да си втълпи, че така и се е сторило. Когато вдигне клепачи и погледне, паякът ще е изчезнал, подплашен от резките и движения. Не може да е другояче!

Но когато наистина погледна, насекомото беше на мястото си. И този път нямаше никакво съмнение: Насекомото втренчено я гледаше. Погледът на миниатюрните очички беше насочен право в очите на Шарлоте и това далеч не беше най-лошото. По-лошо беше онова, което Шарлоте прочете в тези микроскопични кристалчета — разбиране, осъзнаване. Разбиране за нещата, различно от това при Шарлоте и при останалите хора. Тази незабележима твар бе всичко друго, но не и безсъзнателно животно. Тя живееше, мислеше. И в този момент определено размишляваше за нея.

Осъзнаването на този факт бавно проникваше в съзнанието на Шарлоте като смолиста отрова, която мъчително си проправя път през суха гъба, преди да се усети действието и. И когато това стана, ударът подейства мълниеносно.

Шарлоте изкрещя и така рязко дръпна ръката си, че изгуби равновесие. Този път нямаше балансиране върху стълбата, нямаше размахване на ръце и нищо, за което да се хване. Падна така тежко, сякаш падаше не от петдесет сантиметра, а от пет метра височина.

Ударът беше смазващ. Чу как бедрената и кост изпращя и всичко, което досега беше слушала за произшествия като това, се оказа погрешно: нито изпадна в безсъзнание, нито изпита болка.