Антихристът

— Затворено? — Бренер се опита да се засмее, но не му се удаде. — Там нямаше нищо затворено.

— Беше затворено, а сега е на свобода — спокойно продължи Салид. — Видях го. — Той не отделяше поглед от Йоханес.

Бренер проследи погледа му и когато видя очите на проповедника, отново го побиха ледени тръпки.

Духовникът не изглеждаше нито изненадан, нито объркан или невярващ. Всичко, което прочете в погледа му, бе такъв дълбок ужас, че думите не му стигаха да го опише. Трябваше да се напрегне, за да отдели поглед от него. Когато се обърна към Салид, усети, че тялото му отново започва да трепери.

— За какво… говорите? — попита със заекване той.

— Млъкнете! — дрезгаво изграчи Йоханес. — Не продължавайте! Това… това е богохулство!

Салид спокойно го гледаше и върху лицето му се появи ново изражение. Беше страх, дълбок, както и този, който прочете в очите на Йоханес, но имаше и още нещо: решителност и сила, които изплашиха Бренер повече от ужаса на Йоханес.

— Държаха там нещо затворено, Бренер — тихо продължи Салид. — Аз го видях. Стоях срещу него. — Той отново бръкна в джоба си и отново извади пистолета. Бренер обаче инстинктивно усети, че в жеста няма заплаха. В този момент оръжието за него беше единствено предмет, за който можеше да се хване, единственото познато нещо, което му бе останало на този свят. — И съм тук, за да го убия. Ние сме тук, за да го убием. Вие, той и аз.

— Какво? — не повярва на ушите си Бренер. — За какво… говорите?

— Не! — пискливо проговори Йоханес. — Престанете! Не говорете повече! Забранявам!

— То има много имена — продължи Салид с тих глас и с такава сериозност, която отнемаше на Бренер всякаква възможност за съмнение. — Но мисля, че най-познатото е това, с което и вие го наричате — Сатана.

3.

Паякът продължаваше да стои на същото място, където Шарлоте го видя, преди да се позвъни на вратата, но сега и се стори като че ли по-малък и не чак толкова отблъскващ. Това, разбира се, беше пълно безумие — насекомото нито беше се смалило, нито беше станало по-привлекателно, но впечатлението беше толкова силно, че Шарлоте стъписано спря на вратата и впери поглед в дребната животинка.

В следващия миг я завладя гняв. Мигът на странна яснота бе отминал, но тя много добре си го спомняше, а на някакво много дълбоко ниво на подсъзнанието, недостъпно за мислите и, разбираше, че тайнственото преживяване по някакъв начин е свързано с нечаканите нощни гости. Това я караше да се чувства нападната по нечестен, коварен начин.

— Проклетник такъв! — промърмори тя, без да е много сигурна кого има предвид с тези думи. Вероятно не големия колкото нокът акар, спотаил се два метра над главата и върху пердето, който я гледаше с лъскавите си очички.

Решително посегна към стълбата, облегната на рамката на вратата, отвори я и с отсечени крачки я отнесе до прозореца, без нито за секунда да изпуска от поглед вредителя. Изведнъж целият и гняв се съсредоточи върху миниатюрното създание. Не защото то беше грозно и мръсно — то беше такова, но коя, по дяволите, беше тя, че да го съди за това?, а защото беше нашественик, срещу който трябваше да се отбранява.

С пъшкане изкачи трите стъпала на стълбата, закрепи се върху металната площадка и протегна ръка към паяка. Не обърна внимание на погнусата, която изпита при мисълта, че ще трябва да пипне насекомото с гола ръка и да го смачка. Обикновено винаги вземаше книжна салфетка или друго подходящо парче, но сега нямаше време да търси. Отведнъж стана ужасно важно да унищожи паяка. Колкото се може по-бързо.

Отвън изви полицейска сирена, толкова близо и изненадващо, че вместо към паяка Шарлоте посегна към щорите, за да се задържи. В продължение на една-единствена, страшно дълга секунда отчаяно балансира върху стълбата и в продължение на друга секунда беше напълно убедена, че ще изгуби борбата и ще падне от половин метър на пода, смешно разстояние, но напълно достатъчно костите и да се изпочупят като стъкло. Но не падна. Платното изпука под тежестта, но издържа и в следващия момент тя облекчено въздъхна.

Воят на сирената се усили и през пролуката, отворила се в пердето, тя различи примигването на синята светлина. Наведе се от любопитство напред, за да погледне какво става на улицата. Колата летеше с бясна скорост насам, после отведнъж изсвистяха спирачки. За момент изглеждаше сякаш щеше да спре точно пред къщата, но шофьорът рязко даде газ, гумите се превъртяха и колата продължи нататък. Недалеч се чуха още сирени.

Шарлоте продължи да гледа още известно време към улицата и точно когато искаше отново да дръпне пердето, забеляза движение по тротоара.