Антихристът

Чак тогава му хрумна колко необичайно е наблюдението му. Не това, което виждаше, а че виждаше. Пред погледа му вече нямаше сива пелена. Улови само още няколко размити петна, но те постепенно изчезваха и вероятно бяха само остатъци от умората, която още не можеше да преодолее. Виждаше! Почти стопроцентово. Движението му не остана незабелязано от двамата. Те прекъснаха разговора си и се обърнаха към него. Когато Бренер видя лицата им, чак тогава си спомни и имената, а после и всичко останало. Не защото много му се искаше да си спомни…

— А, буден сте — обади се Салид. — Това е добре.

Йоханес добави:

— Как се чувствате?

— Хм-м — изсумтя Бренер, което според него беше подходящ отговор и на двете реплики. Не беше много сигурен дали е добре да е буден и да се чувства добре. — Какво стана? Къде сме? — попита той.

— На сигурно място — отговори Салид. — Но се страхувам, че не за дълго.

Без да каже нищо, Йоханес стана, прекоси малката стаичка и отиде до една мивка до вратата. Бренер чу как си наля чаша пода. Само звукът беше достатъчен, за да почувства жажда. Вече разбра къде се намираха — евтино легло, най-обикновен гардероб, несменявани от години тапети и задължителната мивка до вратата. Познаваше достатъчно такива стаи. През последните години можеше да си позволи да избягва хотели от тази категория, но добре ги познаваше.

— Мислите ли, че е разумно решение? — попита, докато сядаше на ръба на леглото в очакване на обичайния световъртеж. Но той не се появи.

— Кое? — не разбра Салид.

— Това е хотел, нали? — Бренер направи широко движение с ръката около себе си и продължи, без да изчака отговора на Салид: — Сигурно тук ще ни потърсят най-напред. — В същото време обаче се запита защо, за Бога, изобщо го каза. Единственото нещо, което трябваше да го интересува, бе да ги намерят — все едно кои бяха те.

Йоханес се върна и с едната ръка му подаде чаша вода, а с другата две таблетки. Бренер с радост посегна към водата, но се поколеба за хапчетата.

— Какво е това?

Йоханес се усмихна.

— Аспирин. Честна дума. Помислих си, че сигурно имате нужда.

Тук беше прав. Откакто се събуди, го болеше главата, но до този момент просто не обръщаше внимание на болките. Думите на Йоханес подействаха отведнъж — не само почувства кънтящите удари зад челото си, но и си спомни, че през цялото време го бяха измъчвали. Посегна с треперещи пръсти към двете таблетки, сложи ги върху езика и отпи голяма глътка вода. Нямаха никакъв вкус, но затова пък водата беше отвратителна — много топла и с дъх на стари оловни тръби.

— Как сте сега? — попита Йоханес втори път, след като пое от Бренер чашата и я остави на пода до леглото му. — Как са очите ви?

В момента крещят, че искат да се затворят, помисли си той. Все още беше уморен, но и някак напрегнат, така че можеше отново да заспи, ако обстоятелствата и времето позволяваха, разбира се.

— Горе-долу — отвърна. — Виждам почти ясно. А, като стана дума за зрение — защо сте с червена перука?

Йоханес объркано го изгледа и наистина посегна с ръка към главата си, но после се разсмя. Смехът му обаче прозвуча не непринудено, а почти като по задължение. Прав е, помисли си Бренер — моментът не е от най-подходящите за смешки.

— Виждам нормално — каза той след малко. — Лекарствата като че ли не действат.

Очакваше някакъв отговор, още повече че Йоханес беше задал въпрос, но нито проповедникът, нито Салид казаха нещо. Когато Бренер вдигна глава, забеляза, че двамата си размениха бърз поглед; доста особен поглед. И той никак не му хареса.

— Струва ми се, че поне единият от двама ви ми дължи обяснение — подхвана той.

Отново погледна първо към Салид, после към Йоханес, после отново Салид и пак откри в погледите им нещо общо, което не само го изненада, но го и обезпокои още повече. Той изобщо не беше наред. Дори напротив, чувстваше се, меко казано, отвратително. Почти всички части на тялото го боляха, а върху съзнанието му като че ли имаше все още някакво тънко безцветно було, което му пречеше да следи повече от две мисли едновременно. Но не беше чак толкова замаян, че да не забележи, че между двамата става нещо. Трябваше да е сляп, за да не го забележи.

— Страхувам се, че в момента… — започна Йоханес, но Салид го прекъсна.

— Имаме достатъчно време. Може би за последен път достатъчно.

Йоханес сбърчи чело, но не каза нищо. Дръпна се няколко крачки назад и скръсти ръце на гърдите си, което въпреки високия му ръст и набитата фигура го направи да прилича по-скоро на сърдито дете. За първи път Бренер забеляза колко млад всъщност е проповедникът, може би поради простата причина, че за първи път наистина го виждаше, а не се мъчеше да го различи като сянка. Поправи досегашната си преценка за годините му — Йоханес не беше по-възрастен от тридесет.

— Наред ли сте? — неочаквано попита Салид. Бренер го изгледа неразбиращо, но Салид повтори въпроса си. — Важно е, затова ви питам. С една дума, разбирате какво говоря, нали? Не сте упоен… или нещо такова?