Антихристът

— Разбирам, че явно съм попаднал на едно място с двама луди — ядосано отвърна Бренер. — И разбирам, че твърде вероятно съм отвлечен и че сигурно ме търсят доста полицаи. Но не разбирам защо ме отвлякохте. Нужно ли е?

Агресивният тон изненада и него самия, дори малко го изплаши, защото мигновено си спомни с кого разговаря. Но реакцията на Салид бе съвсем различна от тази, която очакваше. Нито се разгневи, нито се засмя, а само го измери с продължителен, преценяващ поглед. После направи нещо, което Бренер не разбра: бръкна в джоба си, извади пистолета и го остави на масичката пред себе си.

— Какво значи това? — попита Бренер. Сърцето му силно заби.

— Искам да разберете, че постъпвам съвсем честно с вас — отвърна Салид. — На отец Йоханес направих същото предложение, питайте го, ако искате.

— Какво предложение — с недоверие попита Бренер.

— Можете да си тръгнете — каза Салид и изчака малко, преди да продължи: — Говоря съвсем сериозно. Можете да станете и да си тръгнете, ако искате. Няма да ви попреча. Искам само да ме изслушате. И ако след това, което имам да ви разкажа, все още искате да се махнете, сте свободен. Вземете оръжието, ако не ми вярвате.

Бренер дори не помръдна. От една страна, предложението беше не само театрално и напълно излишно — не поиска ли той преди малко да разбере какво става тук? — а, от друга, нямаше кой знае какво голямо значение кой от двамата държи оръжието. Ако Салид пожелаеше да му попречи да излезе от стаята, можеше да го направи винаги — със или без оръжие. Не отговори и Салид явно изтълкува мълчанието му като съгласие — или пък просто беше разгадал мислите му, защото посегна към пистолета и отново го пусна в джоба си. Докато вършеше това, попита сякаш между другото:

— Вярвате ли във вашия Бог?

Колкото и да беше стъписан от въпроса, все пак не му убягна необичайната формулировка. Не пожела да задава въпроси, но беше сигурен, че не се дължеше на това, че Салид не се изразява на родния си език.

— Моля?

— Отговорете на въпроса ми! — настоя Салид. — Честно.

Ето, това беше проблемът. Защото Бренер всъщност не можеше.

— Не — каза той. После сви рамене, погледна безпомощно Йоханес, който се направи, че не го забелязва, и допълни: — Може би. Наистина не знам. Какво, по дяволите, означава това?! Какво значение има дали съм вярващ или не?

— Не сте се замислял сериозно над въпроса, нали? — предположи Салид.

— И какво, ако е така? Какво значение има?

— Има, и то голямо — прекъсна го Салид. — Най-голямото, което можете да си представите. Или може би никакво, не знам… Просто ще улесни нещата, струва ми се. Поне за мен.

Бренер почувства, че разговорът започваше да става не само странен, а и сюрреалистичен. Не можеше да определи какво всъщност беше очаквал. Може би в крайна сметка нищо, защото след появата на Салид в болничната му стая нещата така драстично се бяха променили, че почти не му беше останало време да мисли. Нямаше много информация за Салид, но знаеше, че твърде вероятно е виновен за смъртта на доста невинни хора, че е един от най-търсените терористи на света и че е побъркан. Не беше очаквал обаче да се сблъска с религиозен фанатик. Не и при този човек. Салид болезнено се усмихна.

— Разбирам, смятате ме за луд. Но се страхувам, че нещата не са така прости. Само преди няколко дни… — Той за миг изгуби нишката на мисълта си, погледът му безпомощно се залута насам-натам, сякаш беше странно животно, което се бои от дневната светлина и отчаяно търси скривалище.

Нещо странно се случи. Каквото и да изпитваше Бренер към този човек — отвращение, омраза, страх, погнуса, — чувството, което го завладя в момента, бе съжаление. Независимо дали беше убиец или не, мъжът пред него изпитваше адски мъки.

— Какво искахте да кажете? — подкани го той.

— Ако знаех… — промърмори. Салид. — Изведнъж всичко стана толкова… различно. Преди няколко дни щях да ви отговоря на въпроса, но сега…

— Тоест, искате да кажете, че не знаете защо сте ме отвлякъл, така ли? — попита Бренер, замълча за миг и добави, сочейки с глава към Йоханес: — Ами него? Бренер не беше сигурен, че Салид наистина е отвлякъл Йоханес.

— Дали знам? — Салид отново се усмихна със странната си болезнена усмивка. Приличаше на усмивката на безумец. — Какво значи да знам? Повечето хора смесват значението на думите „знам“ и „вярвам“, не мислите ли? — Той посочи първо Йоханес, после себе си. — Вижте мен и него. Само преди няколко дни щях да смятам този човек за свой смъртен враг, олицетворение на всичко, което мразя и което ме отвращава — християнин.

— И двамата се молим на един и същ Бог — каза Йоханес.

— За тези думи тогава щях да ви убия — добави Салид.

— Непрекъснато говорите за убиване — обади се Йоханес, стараейки се гласът му да прозвучи спокойно, но не успя.

— Това е всичко, което мога — тихо отвърна Салид. — Причината, поради която сме тук.

Бренер леко потръпна и забеляза с крайчеца на очите си, че и Йоханес за малко не загуби самообладанието си. За каквото и да бяха говорили, не си бяха казали всичко. Явно сега настъпваше най-неприятната част. Ръцете му се изпотиха.