Антихристът

Въпреки това нищо не променяше факта, че часовникът на живота и скоро щеше да спре. Беше на шейсет — или по-точно, щеше да ги навърши след някой и друг ден — и по-голямата част от определеното и време вече беше минало. Оставаха и десет, най-много петнадесет години, но не повече. Е, и това беше добре — никак не и се искаше да стигне деветдесет и да завърши живота си като сенилни останки от живо същество, сложени в инвалидна количка. Животът и беше добър — или по-голямата част от него — и не искаше да се оплаква. А и на кого ли?

Вече беше отпочинала достатъчно, за да предприеме втората част от акцията си. Протегна дясната си ръка, подпря се на дръжката на вратата, за да се изправи и тъкмо понечи да се хване за стълбата, когато на вратата се позвъни.

За миг Шарлоте застина, изненадана и по някаква неизвестна причина леко обезпокоена. Беше почти четири часът; необичаен час дори за нея. От друга страна пък, не чак толкова необичаен, че да се плаши или да се изненадва прекалено много. Времената, когато в хотела и отсядаха порядъчни гости, които се регистрираха и пристигаха и си заминаваха в горе-долу приличен час, отдавна бяха минали, ако изобщо бяха съществували.

Хората, които в последните години идваха, нямаха навик да се регистрират, а повечето дори не носеха и багаж. Даже не се задържаха за дълго — два, три часа, рядко цялата нощ.

Въпреки това беше обезпокоена и странно разтревожена. Може би заради полицейските сирени, които чу преди това, докато слизаше в мазето. Доста сирени, които се чуваха не много отдалеч.

На входната врата се позвъни втори път и Шарлоте се опита да си внуши, че нощният посетител освен всичко друго означава и потенциален приход. А тя имаше крещяща нужда от всеки пфениг. Гостите на хотела и напоследък идваха все по-рядко.

Прониза малкия паяк върху корниза с поглед, който казваше, че нещата между тях само се отлагат във времето, но няма да потънат в забрава, обърна се и излезе от стаята. Когато вече беше в коридора и се отправи към остъклената входна врата, се позвъни трети път. Този път звъненето продължи по-дълго и прозвуча някак… нетърпеливо. Гостът, който и да беше, явно бързаше. Това като че ли се отнасяше за всеки, който в четири през нощта търси стая в хотела. През цветното стъкло различи висока, черна сянка, която точно в същия миг вдигна ръка, за да натисне за четвърти път копчето на звънеца.

— Добре де, добре! — извика Шарлоте. — Идвам. Не е нужно да будите цялата къща!

Стигна до вратата, но не натисна дръжката, а отвори малкото прозорче в средата на вратата.

— Да, за Бога, какво има? — Сама остана малко изненадана от острата нотка в гласа си. Обикновено не беше в неин стил да разговаря по този начин с гостите си, дори когато пристигаха по такова време. Но обикновено не се и плашеше, когато на вратата и се звъни в четири през нощта.

Пред нея стоеше висок, тъмнокос мъж, чието лице не можеше да различи добре в бледата светлина на Луната, макар че се намираше достатъчно близо, за да може да го докосне. Успя да различи, че чертите на лицето му бяха остри и беше твърде вероятно да е чужденец. Не, че Шарлоте имаше нещо против чужденците — както и срещу паяците, кучетата и котките. Докато си стояха, където им беше мястото, не и пречеха.

Думите, изречени от мъжа, потвърдиха първото и впечатление. Говореше немски перфектно — бързо и без всякакъв акцент, което неминуемо правеше впечатление. И въпреки това се усещаше, че не се изразява на родния си език.

— Моля, извинете късното ни посещение — започна непознатият. — Но видяхме табелата, а и долу още светеше.

Той отстъпи крачка назад и посочи първо малката неонова табела до вратата, която известяваше „СВОБОДНИ СТАИ“, после осветения прозорец и накрая към друга фигура, която стоеше на няколко крачки зад него. Нещо в нея и направи впечатление, но в първия момент Шарлоте не можа да определи какво. Очертанията и бяха някак странни.

— Знаете ли колко е часът? — недоверчиво попита тя.

Чужденецът кимна с глава и неохотно се засмя. Усмивката беше толкова фалшива, че Шарлоте чак се изплаши.

— Да. Още веднъж се извинявам за безпокойството. Не искахме да ви будим, но… не можем да продължим, околността ни е непозната.

Шарлоте махна с ръка. Опита се да различи кой стои зад чужденеца и кое беше странното у него. Изглеждаше някак… доста широкоплещест. Светлината отвън обаче беше много слаба, небето отново бе покрито с облаци, а другият не беше достатъчно близо, за да го види на светлината от прозореца. Шарлоте се запита дали не е нарочно.

— Не сте ме събудили — каза тя. — Ще ви дам стая. Сто и двадесет на нощ. Ще трябва да платите за цялата нощ.

— Никакъв проблем — съгласи се чужденецът.

— Предварително — додаде тя, сложи ръка върху дръжката на вратата, но не я натисна, а изчака, докато непознатият бръкна в джоба на якето си и извади портфейла.