Антихристът

Нещо в картината не беше съвсем както трябва. Естествено нищо не беше както трябва — не беше картина, видяна от жив човек някога преди това. Въпреки всичко не беше нещо ново. Стотици режисьори на филми на ужасите я бяха показвали, милиони хора я бяха виждали под една или друга форма и въпреки това въздействаше обезпокоително фалшиво. Не отговаряше на клишето за възкръснали мъртъвци, нападащи живите. Нещо… липсваше.

Преди Вайкслер да успее да проследи мисълта, в рева на бурята се смеси плющящ изстрел. Едно от телата на прозореца бе отхвърлено назад и изчезна в бушуващата бездна. Веднага на негово място се появи друго. Тялото на дежурния офицер бавно беше издърпвано навън. Главата и торса вече не се виждаха в стената от лица и рамене, но кървящите ръце продължаваха отчаяно да стискат рамката на прозореца. Още беше жив.

И нямаше да умре. Не смъртта му искаха оживелите трупове, така както не искаха и Вайкслер да умре. Тази мисъл го зашемети като удар от мълния. Изведнъж осъзна какво означаваше безмълвната молба на угасналите погледи.

— Не! — изпъшка той. — Престанете да стреляте!

Последната дума изчезна в звука на последвалия изстрел. Той отчаяно се обърна и се опита да изтръгне оръжието от ръцете на войника, който стреляше. Но той така яростно го блъсна в гърдите, че Вайкслер политна назад и през отворената врата се озова отново в коридора. В това време войникът превключи от единичен на автоматичен огън.

— Не! — неистово изкрещя Вайкслер. — Не стреляйте! Искат само да им помогнем!

Насеченото стакато на откоса заглуши рева на бурята. От рамката на прозореца се разхвърчаха трески и мазилка, две-три от телата бяха направо разкъсани, а върху гърба, кръста и горната част на бедрата на офицера се появи перлен наниз от тъмночервени, бързо сливащи се едно с друго петна.

Със силен писък Вайкслер влетя в стаята и дръпна оръжието от ръцете на войника. Не успя да го изтръгне, но поне натисна ръката му надолу, така че останалите куршуми се забиха в пода.

— По дяволите, полудя ли?!

Силен юмручен удар се заби в челюстта му. Вайкслер усети как долната му устна се пукна и един от долните зъби се разклати, но не пусна ръката на другаря си, а още по-силно се вкопчи в автомата.

Дори и силите да му бяха стигнали, нямаше да успее да предотврати катастрофата. Останалите трима войници бяха свалили оръжията си и стреляха навън в бурята. Вайкслер видя как сенките се олюляват назад и падат, други биваха буквално разкъсвани или продължаваха с откъснати крайници, докато отново ги улучеха.

Войникът, с когото Вайкслер се бореше, изведнъж пусна оръжието си. Вайкслер падна на колене, другият използва времето и с един юмручен удар го отхвърли назад.

Не изгуби съзнание, но падна безпомощно на една страна и за миг остана неподвижен. Когато отново възвърна контрола над тялото си, пълнителите на автоматичните оръжия вече бяха празни. Бурята продължаваше да бушува през разбитите прозорци, но довяваше отвън вече само студ и ледени кристалчета. Тялото на младия офицер, почти разкъсано на две от куршумите, висеше безжизнено на прозореца.

Вайкслер простена и се опита да се изправи, но войникът, с когото се беше борил, отново го ритна. Този път почти не усети болката. Беше му все едно какво става с него. Наистина ли не разбраха какво сториха?

С ъгълчетата на очите си видя, че войникът се готви да го ритне отново, но в последния момент един друг го спря.

— Стига глупости! Трябва да вдигнем тревога! Кой знае още колко са останали отвън!

Вайкслер обаче знаеше. Малко повече от триста. С изключение може би на тези, които той застреля. Но не можеше да каже нищо. Гласът отказваше да го слуша, както и ръцете и краката, когато за пореден път се опита да се надигне. Усети как безсъзнанието се завръща, но този път силите не му достигнаха да се противопостави.

15.

Когато минаха покрай стаята на дежурните, телевизорът продължаваше да работи, но този път не излъчваха съобщения за станала катастрофа, а рекламен спот за телефонен секс с Каймановите острови или друго такова райско кътче. Стаята все още беше празна и Бренер го разбра, макар че не виждаше нито картината, нито цялото помещение. Въпреки че зрението му не беше се възстановило изцяло, слухът му продължаваше да работи със същата необичайна прецизност, както през изминалите дни, което малко го стъписа. Беше очаквал, че дадената назаем острота на слуха ще изчезне също така изведнъж, както изведнъж се беше появила. Може би нещата все пак не стояха така, както до този момент бе смятал, а именно, че съществува определено количество възприятия, разпределени равномерно върху всички сетива, което просто се измества, когато някое от тези сетива престане да функционира. Явно човешката нервна система разполага с огромни резерви, които може да използва по собствено желание както намери за добре. Подобни размишления биха били подходяща задача за решаване за хора като Шнайдер и колегите му, помисли си той — да открият тези резерви и да ги приложат. Все пак е много по-смислено занимание от това да блокираш здрави сетива.