Антихристът

Не умря. Съдбата не се показа милостива към него. Ураганът го подмята още известно време, но не го погуби, накрая го пусна. Изведнъж пред себе си видя светлина и ревът на вятъра не беше единственият звук, който чуваше. Беше прекосил училищния двор и стоеше пред сградата, в която се намираше временният команден пункт. Бурята внезапно утихна и пред погледа на Вайкслер се разкри абсурдна спокойна картина. От големите прозорци струеше неонова светлина, която въпреки студенината си обещаваше топлина и сигурност. Светът оттатък, изглежда, безкрайно се различаваше от белия ад, който първо го погълна, а после го изплю. По стените висяха пъстри детски рисунки, постери и големи листа с различни букви, а върху самите стъкла на прозорците бяха окачени наивни колажи от прозрачна хартия, които правеха неоновата светлина, падаща върху двора, да изглежда някак вълшебна, фигурите, които се движеха вътре, никак не се вписваха в този мирен свят с маскировъчните си дрехи, както и грубата радиостанция, поставена върху учителската катедра и генералщабната карта, закриваща черната дъска. Въпреки това нищо от неприсъщите предмети сякаш не можеше напълно да наруши мирната картина.

Може би определението сюрреалистична щеше да е най-подходящо за гледката. Вайкслер не беше в състояние да осмисля всичко, което виждаше, но нещо вътре в него регистрира кошмарния елемент в картината и това още повече засили страха му. Бурята не беше обикновена буря. Сняг и лед бушуваха с невероятна сила, но само върху едно точно определено пространство. Вайкслер видя небето над главата си. Беше толкова ясно, колкото и нощта от другата страна на училищния двор. Явно бурята вършееше само в пространството непосредствено пред физкултурния салон. Дори воят и тук не се чуваше силно. Затова пък ясно чуваше гласовете на колегите си. Говореха за дребни, незначителни неща и се смееха. Никой даже не беше забелязал какво става навън.

Вайкслер се олюля по няколкото стъпала нагоре, водещи към вратата, но не успя да отвори тежките дъбови крила. От студа пръстите му се бяха вкочанили и изкривили като нокти на хищна птица и ужасно го боляха. Изтощен се облегна на вратата и погледна зад себе си. Вихрушката продължаваше с неотслабваща сила. Гневът и дори сякаш бе станал още по-голям. В центъра на бялата въртележка забеляза и още нещо. Това, което беше сметнал за подмятани от бурята ледени кристали или за движение на въздуха, бе материално. Ужасът не беше останал във физкултурния салон, а го бе последвал. Те го следваха и Вайкслер знаеше, че няма да им избяга. Бе докоснал частица от онази друга, тъмна страна на света, която принадлежеше единствено на мъртвите и те идваха да си вземат това, което им принадлежеше. Не се отказа. Да не се страхуваш от смъртта, не означаваше, че човек не се страхува да умре.

Ръцете все още не го слушаха, затова натисна тежката месингова дръжка на вратата с лакът, бутайки същевременно вратата с рамо. За негова изненада успя от първия път. С несигурни крачки пристъпи навътре, обърна се наляво и се запрепъва покрай многото маскировъчни якета, окачени на закачалката в коридора. Стаята на дежурните беше първата в редицата. Освен двамата дежурни офицери вътре имаше още трима други войници. Двама стояха облегнати до кафе-машината и тихичко разговаряха, а третият тъкмо нахлузваше единия ръкав на якето си — другият вече беше облякъл и, странно защо, но беше окачил и оръжието на врата си. Беше смяната на Вайкслер, който се приготвяше да застъпи на пост. Разговорите в помещението отведнъж спряха, когато Вайкслер се показа на вратата. Единият от войниците до кафе-машината се задави и за малко щеше да изпусне чашата си, а другият продължи да се усмихва, но изражението му отведнъж заприлича на маска.

Смяната на Вайкслер застина по средата на движението си като смешно изкривена статуя. Само по-младият от двамата офицери реагира така, както се очакваше от него в подобна ситуация — не изгуби време за уплаха или за да се взира във влезлия, а моментално скочи и с движение на ръката даде знак на всички да запазят спокойствие.

— Вайкслер! Какво е станало?!

Първият опит на Вайкслер да отговори завърши с жално изскимтяване. От студа устните му бяха станали безчувствени, а сърцето му така бясно биеше в гърлото, че с мъка си поемаше дъх.

— …време — заекна той. — Те… идват!

— Ей, ей! Знам, че малко закъснях, но това не е причина за паника!

Смяната на Вайкслер се опита да разведри обстановката с плоската шега, но никой не се засмя. С изключение на дежурния офицер, който посрещна думите му с гневен поглед, останалите дори не чуха казаното.

— Добре, Вайкслер, какво стана? Поемете дълбоко дъх и разкажете!