Антихристът

— Искам да ви измъкна оттук, Бренер — отвърна Салид и най сетне пусна ръката му. — Знам, че звучи невероятно, но не ви държат тук като обикновен пациент. Тук сте затворник. — Той замълча за известно време, внимателно наблюдавайки Бренер. Следващите му думи показаха на Бренер колко наблюдателен е палестинецът. — Струва ми се, вие сам вече сте го разбрал. Ще ви измъкна.

— И защо? За да ме убиете ли?

— Ако исках това, вече щяхте да сте мъртъв — отвърна Салид бързо и с небрежност, която подсили истинността на думите му повече от заплаха. — Страхувам се, че ако останете, няма да живеете още дълго. Това се отнася може би и за всеки от нас.

— Вие сте луд, ако наистина вярвате, че ще тръгна с вас! — Бренер се опита да отстъпи крачка назад и за малко не се строполи на пода.

— Мога да ви принудя. И ще го направя, ако трябва. Но е по-добре, ако не се наложи. Така само ще улесните нещата и за двама ни.

Няма никакво съмнение, че се е паникьосал! Това, че не изпитва страх, е само внушение — неговият начин да се справя с неприятните неща.

— Ще крещя!

— И кой ще ви чуе? — Салид размаха ръка. — Може би не знаете, но сте единственият пациент на целия етаж. Освен това — гласът на Салид изведнъж стана малко по-остър — дори и вие вече трябва да сте забелязал, че тук нещата не са както трябва. Какво ви е на очите?

— Какво трябва да ми е? Наред са.

— Не са. Почти не виждате.

— Откъде…

— Личи пи — прекъсна го Салид и погледна часовника си, преди да продължи: — Това от злополуката ли е?

Злополука?! Странно название за масово убийство, помисли си Бренер.

— Да… или, по-точно не. Може би. Не съм сигурен.

— Във всеки случай така полусляп едва ли ще успеете да излезете сам оттук. А вие това искате, или се лъжа?

— Но не с вас. — Бренер се опита да придаде на гласа си увереност и предизвикателност, но и сам усети, че прозвуча единствено опърничаво. — Ако искате да ви придружа, преди това ще трябва да ме пребиете.

— Както желаете — въздъхна Салид.

Бренер се стегна, за да посрещне удара, който щеше да последва. Молеше се да е вярно поне само половината от това, което беше гледал в подобни филми, тоест веднага да загуби съзнание и всичко да свърши бързо.

Но Салид не го удари. Вместо това каза:

— Знам къде е момичето.

13.

Професор Шнайдер погледна ръчния си часовник, свали ръкава на бялата си престилка и с решителни крачки влезе в асансьора. Петнадесет минути, ако се брои времето, прекарано при Бренер. Трябваше да са достатъчни на Александър да каже на нечакания им гост всичко, което възнамерява. За Шнайдер това време се бе оказало достатъчно, за да вземе решение. Ще приключи с този фарс. Още днес.

Натисна копчето на таблото и зачака вратите на асансьора да се затворят и кабината да тръгне. Не беше се върнал веднага в кабината си, а бе слязъл до партера — както се опитваше да си внуши, за да говори отново с портиера и да се убеди, че всичко е наред, но в действителност причината беше съвсем друга. Искате да изпуши една цигара. В цялата болница пушенето беше строго забранено, което не се спазваше даже и от старшата сестра. Шнайдер си беше изградил навика веднъж-два пъти на нощ да излиза навън, за да се наслади на порока си. Цигарата не му се беше усладила, силният студ влоши нещата още повече и той бързо-бързо се прибра. Въпреки това успя в тази кратка пролука да вземе решение, което щеше да промени може би целия му живот оттук нататък.

Сега ще се качи горе и ще застави този Александър да му каже цялата истина. И този път няма да търпи никакво противоречие и никакви заобикалки, все едно кой се опитва да му оказва натиск. Човек трябва да се вслушва повече в Бога и в собствената си съвест, отколкото в някакви си хора, говореше той сам на себе си. Или беше така само защото се отвращаваше от собственото си безсилие в тази мръсна игра?

Асансьорът спря. Шнайдер се измъкна ребром през вратите, които изведнъж сякаш забравиха да се отворят, обърна се наляво и извади връзката ключове от джоба си, докато с широки крачки бързаше по коридора. Професорът познаваше добре себе си и знаеше, че всяка секунда е важна. Беше твърдо решен да принуди Александър да изплюе камъчето. Да губи време, означаваше, да има време за размисъл. Размисъл за това, какви последствия можеше да има решението му. Последствия за него, за клиниката, за Бренер може би също.

Отвори междинната врата, която водеше към крилото, което след кратък, но разгорещен разговор трябваше да опразни, затвори я след себе си и още веднъж наум повтори думите, с които щеше да подхване разговора. Бяха важни, решаващи, защото Александър отлично владееше реториката. От всички словесни дуели, които двамата до този момент бяха провели, духовникът излизаше неизменен победител. Затова ако в предстоящия разговор провали началото, спокойно може да си спести останалото.

Шнайдер отвори вратата на приемната си, направи енергична крачка и… остана като закован на мястото си.