Антихристът

Гледката, която се разкри пред очите му, беше толкова невероятна, че в първия момент му беше трудно да приеме, че е истинска. Приемната му се беше превърнала в снимачна площадка на американски екшън.

Александър и Йоханес не бяха там, където ги остави. Йоханес клечеше на пода, стиснал с длан малкия златен кръст на шията си, който преди това Шнайдер не беше забелязал, а лявата ръка, стисната в юмрук, беше допряна до устните му. Александър лежеше пред него, проснат по гръб. Очите му бяха широко отворени и с празен поглед гледаха в тавана, а главата беше така извита встрани, че на Шнайдер не му бяха нужни четиринадесетте семестъра медицина, за да разбере, че вратът му е счупен. Друго неподвижно тяло лежеше на пода до вратата. Сестра Мариане. Шнайдер превъзмогна ужаса си и си припомни, че все пак е лекар. Бързо клекна до неподвижната сестра и се наведе над тялото и.

— Той… той го уби — изпелтечи Йоханес. — Просто… ей така… уби го!

— Кой „той“? — Пръстите на Шнайдер опипаха сънната артерия на сестрата. Пулсът беше слаб, но равномерен и се долавяше. Жената беше жива. Слава Богу, жива беше!

— Уби го! — повтаряше Йоханес. — Стана толкова бързо. Не можах… не можах да направя нищо! Той просто го уби! Така… сякаш… сякаш върши най-простото нещо на света!

Шнайдер внимателно повдигна клепачите на Мариане, разгледа зениците и след това провери главата за наранявания, но освен цицина на тила не откри нищо друго. Това ни най-малко не го успокои. Знаеше, че често най-лошите наранявания са тези, които не се забелязват веднага. Но поне черепът и не беше счупен. Шнайдер бързо се изправи, отиде до Александър и отново клекна. Беше излишно да го преглежда, но въпреки това го направи. Старецът, който толкова много го плашеше, беше мъртъв. Професорът вдигна глава и погледна Йоханес.

Лицето му беше застинало и имаше цвят на рециклирана хартия. Погледът като прикован се взираше в мъртвите очи на Александър.

— Какво стана? — попита Шнайдер.

— Той го уби. Просто така, без причина и…

— Кой е „той“? — прекъсна го Шнайдер.

— Той го уби — продължаваше Йоханес. — Просто така, безпричинно и…

— Но кой е „той“? — прекъсна го Шнайдер. Когато Йоханес не отговори, хвана го за раменете и така силно го разтърси, че зъбите му изтракаха. — Кой?

— Един… един мъж — заекна Йоханес. Шнайдер продължи да го разтърсва, но духовникът не откъсваше поглед от Александър.

— Мъж? Какъв мъж? Какво е станало? — На Шнайдер дори за миг не му хрумна мисълта, че Йоханес може да е виновен за станалото. Не познаваше младия човек, макар и в момента да се налагаше да приеме факта, че наистина е духовник. Но какъвто и да беше, едно не беше със сигурност — безскрупулен убиец.

— Не… не знам — отвърна Йоханес. — Появи се изведнъж и… и го уби. Защо? Исусе Христе, не разбирам защо го направи.

Шнайдер вече започна да се досеща, че няма да получи точен отговор на въпроса си. Случилото се беше извадило проповедника от релси. Едно нещо все пак трябваше да разбере на всяка цена, защото беше жизненоважно.

— Тук ли е още?

В продължение на половин секунда се страхуваше, че Йоханес може да кимне утвърдително с глава и да посочи вратата на съседната стая, но когато чу отговора, той почти не го изненада.

— Искаше… искаше да отиде при Бренер.

Бренер. Сякаш точно това очакваше да чуе. Нямаше никакъв смисъл, защото много неща не знаеше, но той съвсем точно се вписваше в картината. Шнайдер стана, отиде до бюрото си и вдигна слушалката, за да набере номера на полицията.

14.

Докато вървеше през бушуващия хаос, Вайкслер беше твърдо убеден, че ревящата буря е последното нещо, което вижда и чува през живота си. Не изпитваше обаче никакъв страх. Смъртта щеше да е истинско спасение в сравнение с това, което преживя във физкултурния салон. И може би щеше да стане много бързо — твърдяха, че измръзването е приятна смърт, а температурите така бяха паднали, че дъхът му излизаше като млечнобяла пара през устата. Вятърът режеше през якето, сякаш изобщо не срещаше никаква преграда, а бурята довършваше останалото, така че тялото му вече бе станало напълно безчувствено. Не му стигнаха силите да държи оръжието си и го захвърли някъде по средата на пътя.