Антихристът

Вайкслер насочи поглед към прозореца, като в същото време ти последва съвета и напълни до пръсване дробовете си с въздух. Странно, но, гледана оттук, бурята изглеждаше съвсем безобидна, дори не приличаше съвсем на буря. От воя на безбройните адови Изчадия, пуснати на свобода, се долавяше само далечен шум, а снежната виелица приличаше по-скоро на естетически издържана вихрушка като в красива зимна приказка. Нещо се приближаваше.

— Е?

— Мърт… мъртвите — изрече Вайкслер. — Те… събудиха се! Последните думи бяха изречени с такава немощ в гласа, която им отне и последната достоверност. Само че никой не се засмя.

— Моля? — Дежурният офицер ококори очи в недоумение. — Какво говорите? Какво, по дяволите, искате да кажете? Говорете, човече!

— Възкръснаха! — повтори Вайкслер. Още малко оставаше и щеше да закрещи. — Трябва да се махаме! Идват! Не разбирате ли?!

Естествено никой не го разбра — и как ли можеше? Но просто нямаше никакво време за обяснения. Мъртъвците го бяха последвали и вече бяха близо, усещаше ги. Съвсем близо. Чу се глухо пляскане и за момент всички обърнаха глави към войника до кафе-машината. Той беше изпуснал чашата си и стоеше сред локва кафе, от което се вдигаше пара. С всяка изминала секунда лицето му губеше цвета си.

— Мили Боже! Крака… крака му! Какво е това?!

Вайкслер погледна надолу към крака си и изведнъж си спомни за отслабващата съпротива, когато освободи крака си. По-точно не беше се откъснал от хватката. Сивата ръка, стиснала десния му глезен, беше откъсната над китката и още стискаше крака му. Войникът, който трябваше да смени Вайкслер, издаде гърлен звук, закри устата си с длан и се обърна настрана. Другият войник реагира секунда след това, но така бурно, че за малко не бутна кафе-машината от масата. Дори дежурният офицер, който до този момент бе запазил самообладание, за момент загуби контрол над реакциите си и със задавено пъшкане се дръпна назад, удари се в колегата си, който изплашено бе скочил зад него.

— Господи, Вайкслер, какво… какво сте направил? — с дрезгав глас заекна той.

Вайкслер не успя да отговори. Снежната вихрушка изплю нещо, което разби прозореца, а с него се разруши и втората, невидима преграда, която досега ги пазеше. Отведнъж бурята се оказа вътре, а с нея нахлуха студът, снегът и дъжд от миниатюрни стъклени парченца. Виковете на изненаданите мъже се удавиха в първичния рев и вой, в които вече нямаше нищо действително. Беше ревът на митичен дракон, а не воят на снежна виелица. Адът с един скок бе преодолял разстоянието до сградата и вече беше вътре. Следваха го и обитателите му.

В белотата изникнаха сенки, бели почти колкото снега, но един единствен Вайкслер разбра какво вижда. Чудовищната гримаса беше може би израз на гнева, който владееше бурята и дори не бе реална.

Реални бяха обаче ръцете, които изведнъж се вкопчиха в рамката на прозореца. Вайкслер с ужас забеляза как дълго, остро парче стъкло се заби в едната ръка и се счупи. Съществото явно не усети никаква болка. Бавно и с движения, които привидно изглеждаха безцелни, то започна да се надига и накрая влезе в стаята. Зад него през снежната виелица се показаха други сенки. Воят на урагана вече не беше единственият звук, който се чуваше вътре, но той поглъщаше всичко останало. Вайкслер видя как устата на войниците се отвориха широко, но не чу писъците им. Двамата войници и колегата му, който трябваше да го смени, тичаха нагоре-надолу из помещението, полудели от паника, но офицерът все още се владееше. Може би просто рефлекс. Причината всъщност нямаше никакво значение — той бе единственият, който вършеше нещо: сложил лявата ръка пред очите си, за да се предпази, тръгна ребром напред срещу бурята, отиде до прозореца и ритна едно от телата, които се опитваха да влязат. Тялото политна назад. Но кракът му вероятно не бе срещнал очакваното съпротивление, защото изгуби равновесие, препъна се и за малко да падне навън, ако в последния момент не се беше хванал за рамката. Когато се дръпна назад, ръката му кървеше. Рамката беше набодена с фини парченца стъкло.

— Вайкслер! Какво е това?! — изкрещя той. — Какво става тук?!

Бурята погълна думите му, но Вайкслер ги разбра по мърдането на устата. Щеше да отговори, но не успя. Вихрушката изсипа нови тела в разбития прозорец — не само едно, а три, четири, пет, осем… Зейналият прозорец се запълни с лица и празни, молещи очи, с треперещи ръце и длани, протягащи се напред към офицера.

Движенията им даже не бяха особено бързи. Той можеше да им избяга без усилие, но този път рефлексите му го изоставиха. Мъжът просто стоеше на едно място, гледаше като вцепенен, а после вече беше твърде късно… Десетина ръце едновременно се вкопчиха в него, пръстите се забиха в ръцете му, стискаха дланите и шията. В последния момент той се отърси от вцепенението си и се дръпна назад. Две-три ръце загубиха опората си, но веднага зад тях се показаха други. Пръстите опипваха лицето на войника, устните, очите и слепоочията.