Антихристът

Веднага разбра, че паякът горе беше дошъл да и отмъсти за всичко, което през изминалите години беше сторила на братята и сестрите му и че с падането историята не свършваше. Що се отнасяше до болката, през живота си Шарлоте не беше преживявала тежки наранявания и не беше изпитвала силни болки, така че нямаше с какво да я сравни. Но не вярваше, че може да има нещо по-лошо. Щеше да изкрещи, но въздухът излезе от дробовете и, а и освен бедрената кост сигурно имаше и още нещо счупено, защото не можеше да си поеме дъх. Успя да вдиша, но толкова малко, колкото да оживее и да не загуби съзнание, но не и достигаше въздух, за да изкрещи или да издаде какъвто и да е друг звук. С мъка отвори очи. Дори това малко усилие и струваше много сила, а болката в крака стана още по-непоносима, сякаш заповедта да вдигне клепачи породи импулс в цялата нервна система, който завърши с експлозия точно под хълбока и. От новата вълна на болката изгуби контрол над пикочния си мехур и лепкавата кръв върху крака се смеси с друга топлина, изтекла от тялото и. Шарлоте лекичко заскимтя — не от болка, а от чувство много по-лошо от физическото усещане: срам, унижение и погнуса от самата себе си.

Лежа така известно време, свита на кълбо, с кръстосани крайници, сред локва кръв и урина, която ставаше все по-голяма, и тихичко скимтеше. Вонята беше много силна, а тя я усещаше още по-интензивно. Молеше се да загуби съзнание и да остане така достатъчно време, докато си почине, за да може да събере сили и да отиде до шкафа, да вземе четката за бърсане и да почисти, преди да дойде линейката. Или достатъчно дълго, за да умре. Не искаше да я намерят в това състояние. Не така безпомощна и така мръсна. Вината в крайна сметка не беше нейна, стана злополука. Всеки би я уверил, че няма никаква причина да се срамува. Само че тези уверения нямаше да са истински. В каквото и да я упрекваха, през целия си живот се беше борила с насекоми, всякакви вредители и мръсотия и не искаше да я намерят в такова окаяно положение. По-добре да е мъртва.

Молитвите и не бяха чути. Остана в съзнание, но силите не се върнаха в тялото и и болките не намаляха. А когато най-сетне отвори очи, видя паяка.

Беше на пода, на десет сантиметра от лицето и и втренчено я гледаше. В очите му продължаваше да блести онова разбиране, което надхвърляше границите на обикновения животински разсъдък и което плашеше Шарлоте много повече, отколкото мисълта за счупения крак или позора да я открият в това състояние. Имаше нещо като триумф в тези миниатюрни очички; не, не триумф, а удовлетворение от добре свършената уморителна работа. Животното беше дошло, за да я убие и бе изпълнило задачата си.

— Изчезвай! — каза тя. От устата и обаче не излязоха думи в истинския смисъл, а неясно скимтене, но тя много отчетливо изрече думата наум. Получи и отговор.

Защо го правиш? — попита я.

Очите на Шарлоте изскочиха от орбитите от ужас, а сърцето и така силно заби, че усети как кръвта нахлува в мозъка и. Зави и се леко свят. Кракът започна още по-болезнено да тупти, но тази болка като че ли отстъпи назад. Не беше отслабнала, но изведнъж сякаш стана някак второстепенна. Паякът и проговори! Невъзможно е, разбираше го дори в сегашното си състояние; беше невъзможно и побъркано, но наистина чу думите. Също толкова побъркано беше да отговори, но го стори.

— Какво искаш от мен? — заекна тя. — Върви си! Остави ме и се махай!

Паякът направи точно обратното — приближи се още повече, но остана на разстояние, където не можеше да го достигне с ръка. Реакциите и така или иначе бяха толкова бавни, че и да беше дошъл по-близо, нямаше да го улови даже и да се движеше. А тя не можеше. От болката беше като парализирана, не усещаше ръцете и краката си.

Защо ни причиняваш това? — попита още веднъж насекомото. Толкова години… Изби толкова много. Но всъщност нямаше предвид нас.

— Не! — проплака Шарлоте. — Махай се! Махай се! Моля те! Едва сега забеляза, че не насекомото и говори. Малките му крайници и пипала непрестанно се движеха, следвайки неразбираем за нея модел, но гласът не идваше оттам. Не животното говореше с нея.

Имаше нещо в стаята. Нещо чуждо, непознато. Някаква истинност, дошла с тримата посетители и настанила се неканена в дома и. Усети присъствието и преди в коридора, усещаше го и сега. Думите само се пренасяха върху осмокракото животно така, както можеха да идват и от крака на масата, от пода или от въздуха. А може би идваха от самата нея. Въпреки това паякът продължи да и говори, а Шарлоте му отговаряше.

Унищожи хиляди от нас. Но не нас искаше да убиеш. Бориш се с нас, защото нямаш смелост да се бориш срещу себе си.

— Не-е, не е вярно! — простена Шарлоте. — Не е вярно! Къщата ми е чиста!

Спомняш ли си деня, когато дойде онази млада двойка? Ти имаше проблеми. Банката те притискаше, а хотелът отдавна вече не носеше достатъчно, за да живееш от него. Беше те страх, че ще трябва да го продадеш.

— Стига! — изпъшка Шарлоте. Спомняше си много добре. Изобщо не беше нужно да и припомнят. Никога не го беше забравяла.