Антихристът

Хайдман отново присви очи. През живота си никога не се беше разболявал тежко, още повече пък раняван, но беше ставал свидетел на достатъчно подобни ситуации, за да знае, че е най-добре, ако прави онова, което лекарят казва. Сега обаче не ставаше въпрос само за него. Трябваше да разкаже какво става в къщата. Непременно! Но при опита да напрегне гласните си струни, болката отново го прониза.

Лекарят забоде една игла във вената на лявата му ръка и натисна буталото на спринцовката. Хайдман усети всичко с невероятна яснота. След миг в ръката с приятен гъдел започна да пълзи упойката и бързо да се качва нагоре. Болката не изчезна напълно, но намаля чувствително.

— Това е най-силното, което мога да ви дам — каза лекарят с истинско съжаление в гласа. — Не се притеснявайте, ще се оправите.

Като че ли точно това най-много го интересуваше! В този момент Хайдман изобщо не мислеше за себе си. Не че беше герой. Никога не е и бил. Никога не си беше представял, че е в състояние да рискува собствения си живот, за да спаси друг човек, но сега наистина му беше все едно какво ще стане с него. Трябваше да предупреди хората отвън. Никой не биваше да влиза в онази къща! Това, което ги очакваше там, беше по-лошо и от смъртта. Отново се опита да произнесе нещо, но гласните струни не му се подчиняваха. Гъделичкащата линия, зад която болката вече не измъчваше тялото му, беше стигнала до раменете и бавно се разпростираше в гръдния кош. Сигурно ще може да проговори, когато медикаментът разгърне пълното си действие.

Лекарят му сложи втора инжекция, погледна го замислено и леко се изправи.

— Какво става отпред? — извика той силно и с остър тон. — Защо не се движим? Човекът трябва да бъде откаран в болницата!

Не получи никакъв отговор, но миг по-късно задната врата рязко се отвори. Хайдман чу възбудени гласове, които явно се караха, а после някой се качи и се приближи към него.

— Какво си мислите? — разгневено попита лекарят. — Не виждате ли, че човекът е тежко ранен? Нямате работа тук!

— Съжалявам, докторе — каза дошлият. — Трябва да говоря с пациента.

— И дума да не става! — със заповеднически тон отвърна лекарят. — Той няма да разговаря с никого! Трябва веднага да бъде откаран в болницата. Незабавно!

— Моля ви, докторе, не усложнявайте нещата! Само за миг, наистина. Много е важно.

Хайдман различи гласа, но в първия момент не можа да го свърже с определено лице или име. После си спомни кой е: Кенъли. Това го накара да изпита облекчение и учудване едновременно. Автоматично беше решил, че и него го е сполетяла съдбата на агент Смит.

Лекарят отново отвори уста да каже нещо, но американецът с властен жест го прекъсна. Направи дори още нещо: без всякакво усилие хвана лекаря за китката и го избута към вратата, където вече чакаха двама други. Без изобщо да обръщат внимание на протестите му, те го хванаха и го издърпаха навън.

Кенъли седна на табуретката, на която беше седял лекарят, и замислено погледна Хайдман в очите. Не свали погледа си дълго — три, четири, пет секунди и от този поглед Хайдман потръпна. Нищо от това, на което се надяваше, не видя в тези очи. Бяха студени като очите на насекомите, които видя в къщата.

— Разбирате ли ме? — попита американецът.

Хайдман отвърна по същия начин, по който отговаряше и на лекаря — сбърчи чело.

— Какво стана там? Къде са Смит и другите?

— Мъртви — отговори Хайдман. Медикаментът вече действаше из цялото му тяло. Продължаваше да изпитва болка, но се чувстваше приятно замаян. Говоренето му причини по-малко усилие, отколкото си мислеше.

— Салид ги е убил — предположи Кенъли, но Хайдман мъчително поклати глава.

— Не трябва… да… отивате там — каза той на пресекулки. — Не… пращайте никого…

Кенъли смръщи вежди.

— Какво искате да ми кажете?

— Не… беше… Салид. — Приятната отнесеност постепенно се заменяше от силна умора. Колкото да се беше радвал на безсъзнанието, толкова по-силно сега се бореше срещу него. Още не биваше да губи съзнание. Още не!

— Бръм… барите… ще… убият… всички.

— Бръмбари ли? — За първи път Хайдман видя върху лицето на Кенъли някаква човешка реакция — почуда. — За какво говорите?

— На… се… коми — прошепна Хайдман. Гласът му беше толкова тих, че не знаеше дали наистина е изговорил думата. — Бръмба… ри… навсякъде… Изяли са… Смит… и… жената.

— Каква гадост, по дяволите, ви е сложил този идиот докторът? — възмутено попита Кенъли.

— Не-е — простена Хайдман. — Истина… е. Не… се връщайте… там!

Кенъли го погледна още веднъж ядосано, после така рязко стана от мястото си, че наметнатото му палто падна на пода. Без да обърне глава или да се сбогува, американецът излезе.

— Не-е — изпъшка Хайдман. — Останете… тук! Истина… е. Не… не бива да се връщате в къщата.

Кенъли не го чу, защото беше излязъл от линейката. Хайдман го чу да говори с някого на английски. Започна да го обзема някакво неясно отчаяние. Насекомите го пуснаха да излезе не заради друго, а за да предупреди останалите. Нямаше да допуснат друг натрапник в царството си.