Антихристът

От принудителното им преместване в другата стая бяха изминали най-много пет минути, но Бренер имаше чувството, че са минали часове. Не говориха повече. Ако Салид наистина беше казал истината, що се отнасяше до бойното вещество, тогава хората, които ги чакаха отвън, имаха твърде основателна причина да се погрижат тримата да нямат възможност да говорят с никого.

Въпреки всичко положението им в момента му се струваше почти абсурдно. Дори не знаеше в кой град се намират, знаеше само, че е град. Град с хиляди, вероятно десетки хиляди жители. Не можеха да водят война, за да заловят един-единствен човек. Това беше и единствената надежда на Бренер. Все едно каква власт притежаваха хората отвън, колко оръжие имаха и на какво са решени, не можеха да издържат безкрайно дълго на тази обсада. С всяка измината секунда, през която не щурмуваха къщата, се увеличаваха шансовете им да дойде някой и да сложи край на целия фарс.

Салид стана и се приближи до прозореца, за да погледне навън. През изминалите пет минути го правеше толкова често, колкото и Бренер. И като него не беше видял отдолу нищо друго, освен черните сенки на вътрешния двор, заобиколен отвсякъде с ограда.

— Не разбирам защо ги няма — обади се Йоханес. — Отдавна трябваше да са тук.

— Спокойно, ще се появят — каза Салид, без да се отделя от прозореца. Засмя се тихо и без особена радост в гласа. — Когато всичко започне, не се отделяйте от мен. Все едно какво ще се случи и какво ще направя.

— А какво искате да направите? — попита Йоханес. Не за първи път поставяше този въпрос и не за първи път не получи отговор.

Салид се дръпна от прозореца, погледна първо Бренер, после — малко по-продължително — Йоханес и разтегна устни в нещо, за което вероятно смяташе, че е успокоителна усмивка. Йоханес не повтори въпроса си, но Бренер беше сигурен, че нямаха определен план. Бяха в капан. Може би Салид разчиташе на късмета си, може би това беше и начинът му на действие — да няма план, а да реагира в зависимост от ситуацията. Ако беше сам с него, щеше да му зададе един определен въпрос, но присъствието на Йоханес го възпря. По странен начин поведението на проповедника му изглеждаше по-загадъчно от това на Салид. Преди, когато се намираха в опасност, беше реагирал толкова бързо и точно, сякаш от тях тримата той беше по-опитният в битките, сега се държеше така като че ли с всички сили се опитваше да затвърди клишето за отчуждения от света, раним и боязлив духовник.

Леко прошумоляване го накара да вдигне поглед. Звукът не беше много ясен и му беше трудно да определи посоката, от която идва, но не престана. Не само той го чу. Салид също наклони глава на една страна и се ослуша, но след малко сви рамене и отново се обърна към прозореца.

— Какво е това? — уплашено попита Йоханес.

— Нищо — отвърна Бренер. Шумоленето продължаваше, но явно не беше нещо важно. Къщата беше стара и като във всяка стара къща все нещо пукаше и пращеше.

— Мисля, че идват — каза Салид.

Йоханес уплашено пое дъх през стиснатите зъби, Бренер също подскочи.

— Къде са? — попита Йоханес.

Салид вдигна рамене.

— Не съм много сигурен — прошепна. Ръцете му стиснаха по здраво оръжието и Бренер забеляза, че показалецът му нервно премина по предпазителя, но не го свали. — Струва ми се обаче, че долу видях нещо.

Рязко се дръпна от прозореца, отиде до вратата, давайки знак на Йоханес и Бренер да останат по местата си. Безкрайно предпазливо, без да издаде и най-малък звук, отвори вратата, ослуша се и отново я затвори. Леко приклекна и насочи дулото на автомата косо нагоре, за да може да стреля по всичко, което се раздвижи отвън. Отново се ослуша. Не се чу никакъв звук. Отвори широко вратата и се изправи. Бренер видя как се сепна и застина по средата на движението си.

— Какво има?

Салид отсечено махна със свободната си ръка, направи още една крачка в коридора и светкавично се обърна първо наляво, после надясно. Бренер не издържа. Без да го е грижа за реакцията на Салид, стана и го последва в коридора.

— Какво има?

Салид отново повтори движението си, но този път посочи и към стълбата. Бренер веднага разбра какво има предвид. Коридорът беше празен. Трите неподвижни тела, които видя последния път, когато надникна през вратата, не бяха там.

Салид допря предупредително пръст до устните си, вдигна оръжието в свивката на лакътя си и с гъвкавостта на котка се придвижи до вратата отсреща. Скри се за малко в стаята, почти веднага се показа и даде знак на Бренер да мълчи и да се прибере в стаята. Също така леко и предпазливо отиде и до другите две стаи в коридора и провери и тях. Когато влезе в стаята точно до стълбището, Бренер несъзнателно затаи дъх. Но Салид излезе почти веднага и се върна при него.

— Няма никой — каза той замислено.

— Не е възможно! — Йоханес беше се приближил до тях и невярващо гледаше в празния коридор. Според Бренер говореше малко по-високо, отколкото беше необходимо в настоящата ситуация.

Салид вдигна рамене.

— Сигурно са дошли в съзнание. Не разбирам защо не се опитаха да ни нападнат.

— Ами… мъртвият? — припомни Бренер.