Антихристът

Объркването в погледа на лекаря се смени с изненада, после със справедливо възмущение, но Кенъли не му даде възможност да протестира, рязко се завъртя и си тръгна. Времето му беше твърде ценно, за да го пропилява в безсмислен спор. Може би добре стана, че поизпусна яда си, унижавайки бедния доктор, който нямаше никаква вина, защото изобщо не беше наясно с истинското положение на нещата. В крайна сметка нямаше никаква полза от тази евтина победа, която носеше повече вреда, отколкото полза.

С енергични крачки се насочи към колата, паркирана от другата страна на улицата, но на половината път го пресрещна един от хората му. Изглеждаше доста възбуден и много угрижен. Кенъли не трябваше да чуе думите му, за да отгатне причината за състоянието му.

— Телефонът прегря — започна агентът. — Трябва да вземем решение, сър! Германските власти повече няма да мълчат.

Германските власти да ме целунат отзад, помисли си Кенъли, но гласно рече:

— Успокойте ги някак! По дяволите, обучен сте да действате в подобни ситуации, или се лъжа?!

Изобщо не съм, отговори погледът на мъжа, което си беше чиста истина. Хората му бяха обучени да действат във всякакви ситуации, но не и да провеждат военни действия в оживен град на територията на приятелска държава. Агентът беше достатъчно умен, за да не изрече на глас съображенията си, но поклати глава и продължи:

— Не знам още колко време мога да ги удържа. Шефът на полицията заплашва да пробие блокадата ни със сила, ако не пропуснем хората му.

Хеликоптерът, помисли си Кенъли. Това беше заради трижди проклетия хеликоптер! Смит не трябваше да го вика!

Много добре можеше да си представи какво става в канцелариите на местната полиция. Разбира се, бяха чули стрелбата — по дяволите, чули са автоматична стрелба! — и ако това не е било достатъчно, за да ги изплаши, останалото е свършил хеликоптерът. Смит явно съвсем си е изгубил ума, щом е наредил боен хеликоптер да открие огън в центъра на града! Но Смит беше мъртъв и както изглежда, той ще опере пешкира. Цялата история като че ли започваше да му се изплъзва. Ако нещата продължаваха така да ескалират, утре сутрин щеше да му се наложи да отговаря на въпроса как така снощи агенти на ЦРУ са стреляли по германски полицаи и обратното, вместо заедно да действат срещу Салид и онези с него… Това не биваше да става.

— Добре — рече той. — Ще говоря с тях. Задръжте ги още пет минути. Кажете им, че ще се обадя, а дотогава тук нищо няма да се случи. Трябват ми само пет минути!

Агентът не изглеждаше никак убеден в думите му, но не каза нищо, само се обърна, сви леко рамене и с бързи крачки изчезна в посоката, откъдето беше дошъл.

Кенъли продължи да гледа след него. Всъщност не го виждаше, както не виждаше и останалите мъже, колите или редицата дървета, които образуваха мълчалив шпалир между улицата и нощта, приближаваща към своя край. Погледът му беше прикован в една точка: и ако в този момент някой го наблюдаваше, неминуемо щеше да се стресне, защото онова, което Кенъли виждаше, не бе нищо добро. Затвори за миг клепачи, въздъхна много дълбоко и много тихо и бръкна с дясната си ръка в джоба. Когато я извади, в дланта си стискаше малък, на външен вид съвсем обикновен клетъчен телефон.

Отдалечи се на няколко крачки и застана малко встрани до колата. Пръстите му разтвориха телефона и набраха много дълъг номер. Както винаги, когато набираше номера, което през последните дни бе ставало обезпокоително често, се чувстваше някак некомфортно. Колкото повече цифри набираше и колкото повече се приближаваше до последната, толкова по-забавени ставаха движенията му. Преди да набере последната цифра, се колеба цяла секунда.

Още преди Кенъли да вдигне пръст от бутона, човекът от другата страна се обади. Това също беше нещо, което увеличи безпокойството му, вместо да го намали. Преди беше другояче. Доста време минаваше, преди някой да се обади, а понякога дори нямаше никаква реакция. Сега връзката се осъществи така бързо, че имаше само едно обяснение: събеседникът му беше чакал с ръка на слушалката.

— Да?

— Смит е мъртъв — каза Кенъли направо.

Секунда мълчание, после се чу:

— Как стана?

— Не знам — отвърна Кенъли. За момент му се прииска да разкаже на събеседника си как беше получил информацията, но после се отказа. Ако започнеше, трябваше да спомене и за Хайдман и за онова, което лекарят му разказа. Кенъли знаеше много добре, че информацията е доста любопитна за другия, но сметна за по-умно да премълчи. Вече си имаше достатъчно проблеми, а вероятно трудностите тепърва започваха. Само каза: — Не бях там. Но е мъртъв. Хората с него също.

Неволно сниши гласа си, докато говореше, макар че не бе необходимо. Връзката беше осигурена срещу подслушване, но дори и да не беше, никой не би могъл да проследи разговора. На номера, който преди малко Кенъли набра, от всеки друг телефон на света щеше да се обади един винопроизводител от Тоскана, който дори не подозираше съществуването на Кенъли, а още повече пък на човека, с когото в момента говореше.

— А другите?