Антихристът

Не отговори. Искаше да го направи, но не можеше да задвижи тялото, чийто гост беше. Беше му отнета всяка инициатива. Може би беше по-скоро затворник, отколкото гост. Недоброволният му домакин също не желаеше да отговори. А можеше да го направи, ако искаше, въпреки смъртоносните наранявания, които му бяха причинени, защото силите му далеч не се изчерпваха с тези на смъртен човек. Макар че все повече осъзнаваше обстоятелството, че е само наблюдател в строго ограничено пространство на чуждото съзнание, от друга страна, все повече разбираше истинската същност на домакина си. Стените, които го ограждаха, бяха прозрачни в неговата посока. Но не много. Не знаеше нищо за идентичността на другия — в случай че имаше нещо като личностна идентичност, — нито за истинската му природа, още повече пък причината за присъствието му. Всеки достъп до мислите и спомените му беше отнет. Но сещаше, че е нещо могъщо, нещо толкова всесилно и старо, мъдро, че изведнъж разбра, че не е истински затворник. Стените наоколо бяха създадени по-скоро за негова защита, защото едно-единствено докосване на пулсиращия дух щеше да го изпепели като пеперуда, доближила се до огъня. Почувства и още нещо: разочарование, невероятно дълбоко разочарование. Който или каквото да беше това същество, то беше водило битката на живота си — битка със също толкова първична мощ и сила, каквато беше и същността му. И я беше загубило.

— Знам, че ме разбираш — рече Брадатият след известно време. Усмихна се, но усмивката му беше горчива. Ако Бренер бе в състояние да изпитва собствени чувства, тази усмивка щеше да го изплаши. — Нали знаеш, че пред мен не можеш да се преструваш? Пред всички останали — да, но пред мен не можеш.

Той премести факлата от дясната в лявата си ръка, така че кървавочервената и светлина сега падна върху другата половина от лицето му. Ефектът беше учудващ. Сякаш пред него застана съвършено друго лице, което нямаше нищо общо с предишното. Друг човек. Дори гласът беше друг.

— Знаеше, нали? Това беше и причината никога да не признаеш съществуването ми. Винаги си ме търпял, но даже и това ти се струваше много. И знам защо. Знаеше, че накрая ще те победя. Не другите, от тях никога не си се страхувал. Нито от оръжията им, от легионите им и войските, от мечовете им и броните им. Винаги си знаел, че нищо не могат да ти сторят.

Последните думи прозвучаха триумфално — зъл, ехиден триумф. Едновременно с това Бренер почувства как отчаянието на домакина му се превърна в ужасено осъзнаване, после в гняв, невероятен, кипящ гняв, чиято сила можеше да разруши светове. С все сила се напъваше да строши невидимите вериги, които го сковаваха — и политаше сломен назад. Каквото и да го държеше, то беше толкова старо и толкова силно, колкото него самият, а може би и по-силно.

— Бий се спокойно — рече другият. — Спокойно се отбранявай. Използвай силите си. Нищо няма да постигнеш. Познавам тайната ти. Знам кой си в действителност. Знам защо те изпратиха. Затова и успях да те победя.

Той се наведе, факлата се доближи до лицето му и Бренер усети топлината на пламъка върху кожата си. После се доближи още. И още. Топлината се превърна в болка. Очите му се напълниха със сълзи, но огънят продължаваше да се доближава, после нещо невероятно горещо докосна бузата му. Бренер изкрещя, отметна глава и — погледна в брадатото лице, което отново се беше променило. Още усещаше горещината, но факлата я нямаше. Очите, които угрижено го гледаха, бяха черни, а не сиви.

— Наред ли сте? — попита Салид. Трябваше му цяла секунда, за да проумее, че лицето на Салид е заместило непознатото лице от видението. Този път преходът беше толкова плавен, че изобщо не го бе забелязал. Вместо в тъмната скална пещера отново се намираше в някаква къща и не лежеше на твърдия камък, а върху стъпалата на стълба, чиито ръбове болезнено се врязваха в гърба му. Силното парене върху бузата му беше резултат от плесника, който Салид му беше ударил, за да го свести.

— Всичко е наред — с мъка отговори Бренер. Опита се да се надигне, подхлъзна се и успя едва на втория път. Огледа се наоколо със смесица от объркване и ужас.

За момента цареше спокойствие. Входната врата и малък участък пред нея все още горяха, но нападателите се бяха оттеглили. Вероятно неочакваната съпротива ги беше изненадала. Може би имаше и друга причина.

— Какво му е? — Бренер посочи Йоханес, който клечеше в странна поза до края на стълбата и с празен поглед се взираше пред себе си.

Салид сви рамене, но го направи по начин, който накара Бренер да си помисли, че много добре знае отговора. Бренер също го знаеше, но нещо в него не искаше да си го припомни. Поиска да отиде при Йоханес, но Салид го възпря.

— Наистина ли сте добре? — отново попита той.

— Защо?

— Това не е отговор — каза Салид. Протегна ръка, за да докосне Бренер по рамото, но Бренер отблъсна ръката му. Направи го с такава решителност и сила, която учуди и него самия.

— Не се грижете за мен! — остро отвърна той. — Какво става тук? Къде изчезнаха?