Антихристът

Не само с очите му нещо не беше наред. Лицето на Салид наистина се движеше. Върху него пълзяха паяци, бръмбари, скакалци и хлебарки, милиони дребни насекоми със сухи, криви крака. Салид отново му удари една плесница, не толкова силна като първата, но достатъчно, за да го върне окончателно в действителността.

— Всичко наред ли е? — Погледът на Салид беше загрижен, но Бренер напразно търсеше страх в него. Нима не разбира какво става? Нима нищо не виждаше?!

— Какво е това? — заекна Бренер. — Какво е това, Салид?

В последния момент усети, че отново ще изпадне в истерия и с мъка се възпря. Дишането му беше толкова учестено, че отново започна да му прилошава, но този път не се противи на чувството. Всичко, което в този сценарии на ужаса най-малко напомняше за действителността, беше негов съюзник.

— Не знам — отвърна Салид. — Но няма значение. Имаме още един шанс. Елате!

Не изчака Бренер да отговори, сграбчи го за ръката и го задърпа след себе си към изхода. След няколко крачки се наведе, дръпна и Йоханес, но проповедникът не реагира с никакво движение. Погледът му продължаваше да е все така празен и изгаснал както преди, когато Бренер отиде при него. Може би неговият Бог все пак е проявил милост към него и е изтрил съзнанието му, за да не вижда какво става наоколо, помисли си Бренер.

Малко преди да стигнат до вратата, Салид пусна двамата и им направи знак да чакат.

— Ще издържите ли?

Бренер кимна с глава, без да е сигурен, че казва истината. Внушаваше си, че е преодолял ужаса, но не беше вярно. В момента изпитваше не смелост, а вцепенение, което всеки момент можеше да се пропука.

Салид сигурно беше прочел мислите му, защото върху лицето му се изписа още по-голяма загриженост. Но не каза нищо, а продължи приведен напред към вратата. Огънят беше почти изгаснал, само тук-там от дървото още излизаха огнени пламъци. Бренер видя как близнаха краката на Салид, но той дори не реагира. Продължи напред, заобиколи дупката, през която войникът беше паднал, и стигна вратата. Бренер не видя онова, което Салид виждаше отвън, но реакцията му беше достатъчна, за да го изплаши.

Салид застина. Стоеше съвсем изправен на вратата, идеална цел за всеки, застанал с оръжие на улицата, само че никой не стреля. Едва сега Бренер установи колко тихо е навсякъде.

Тайнствените звуци продължаваха да се чуват из цялата къща, към тях се бяха присъединили и нови, още по-застрашителни, съпровождани от време на време от потреперване на пода, което не се нуждаеше от много обяснения. Сградата беше нестабилна и щеше да се срути, и то съвсем скоро. Може би дори още сега. Не се чуваха изстрели. Никой повече не стреляше. Писъците, командите и воят на сирените липсваха. Пред къщата цареше тайнствена тишина.

С разтуптяно сърце Бренер се раздвижи. Усещаше топлината, идваща от пламъците, но болката беше странно нереална, както и тази в ръцете и лицето му. Физическото усещане бе станало част от свят, към който той явно вече не принадлежеше напълно. Макар че все пак болката предизвика сълзи в очите му, не ускори крачките си, а тръгна още по-бавно, заобикаляйки дупките в пода. Без да иска, погледът му неволно се насочи надолу и затърси мъжа, пропаднал в мазето. Нямаше го. На мястото, където трябваше да бъде, се движеше блестяща кафявочерна маса. Бренер бързо отклони поглед.

Стигна до Салид и застана до него, изправен и незащитен. Беше му все едно дали представлява лесна мишена или не. Може би нещо в него все пак очакваше да бъде убито.

На улицата нямаше никой, който да го застреля. Бренер невярващо ококори очи. Само преди няколко секунди му се струваше, че е достигнал границите на страха и ужаса, които може да изпита обикновен човек, но сега разбра, че не е бил прав. Винаги имаше повече.

— О, Господи! — прошепна той. — Какво е това?!

16.

Със свистящи гуми колата спря. Бронята се удари в предната дясна врата на бяло-зелената патрулна кола, препречила дясното платно на улицата, и се отпечата върху нея. Ударът не беше достатъчно силен, за да отвори въздушната възглавница, но Кенъли така силно опъна предпазния колан, че зъбите му изтракаха и в устата си усети вкус на кръв. Чу се звук от трошене на стъкло, после последва провлачено скърцане.

Кенъли рязко отвори вратата и изскочи навън, бясно размахвайки лявата си ръка. Машинално се беше опитал да предотврати очаквания сблъсък, но автоматиката на предпазния колан беше се задействала секунда по-късно. Китката го болеше, сякаш беше счупена. Но това вече нямаше никакво значение. Беше оцелял след кошмара, погълнал хората му, но всъщност нямаше никаква представа какво стана.

— Стой!

В очите му се забоде лъч ярка светлина и чу шумове: викове, сирени и трополящи нагоре-надолу стъпки. Някъде, на голямо разстояние, но все пак доловимо, на немски викаше глас от високоговорител, но той не разбра думите. Приближаваха се сирени, чиито звук беше по-различен от познатия му, но чието послание беше недвусмислено. Направи по инерция още една крачка напред, спря и — след като командата беше повторена за трети път — се сети да вдигне ръце.