Антихристът

Може би това му спаси живота. Ярката светлина не се отмести от лицето му и в очите му се появиха сълзи, но можеше да различи какво става отпред. Достатъчно добре, за да разбере, че е ограден от десетина германски полицаи, насочили оръжията си към него. Повечето изглеждаха доста неспокойни и при първото подозрително движение можеха да натиснат спусъка. Кенъли горещо се помоли момчетата да са поне толкова дисциплинирани като тези, които командваха те със Смит. Които бяха командвали…

Безкрайно предпазливо свали ръцете си и направи крачка напред. Кръгът на прожектора последва движението му, но светлината вече не беше насочена право в лицето му. Внимателно вдигна лявата си ръка и избърса сълзите от очите си. Фигура в сив лоден приближи към него, размахвайки и двете ръце. Част от движението беше предназначена за полицаите, насочили дулата на оръжията си към Кенъли, а другата — за него. Кенъли не можеше да различи добре лицето, но ясно усещаше възбудата на човека. Знаеше много добре как трябва да се държи с хора в такова състояние. Решително пристъпи към мъжа и започна да го хока:

— Кой, по дяволите, сте вие?! И какво значи цялата тази история?

Само че този път сбърка. Другият изобщо не се впечатли от нахакания му тон, а с едва загатнато движение го накара да млъкне.

— Аз — натъртено подхвана непознатият — съм заместник-кметът на този град. Или по-точно на това, което остана от него. Името ми е Деслер. А вие кой сте? Вторият въпрос ви връщам обратно: Какво значи тази бъркотия тук?! И къде са Хайдман и хората му?

— Мъртви — отвърна Кенъли. Изчака малко и добави: — Поне така предполагам. Както и агент Смит и повечето от моите хора. Лицето на Деслер пребледня още повече.

— Мъртви?

Кенъли сви рамене.

— Вероятно. Бих се учудил, ако някой е преживял онова нещо. Радвам се, че се отървах.

— Онова нещо ли казахте? — Какво е „ОНОВА“? — В очите му отново проблесна недоверие и Кенъли вътрешно се застави да внимава какво говори. Не бива да подценява този човек. И без друго ледът, по който се движеше, беше достатъчно тънък. Не можеше да си позволи да направи грешка. Лошото беше, че не можеше да отговори на въпроса на Деслер, дори и да искаше. Не знаеше какво бе станало. Нещо излезе от къщата, но не беше Салид. В главата на Кенъли отново се появиха картините от преживяното, но нищо нямаше смисъл. Беше нещо тъмно, пълзящо и невероятно бързо, което беше последвало момчетата му и ги бе връхлетяло. После… не си спомняше. Не истински. Някой го беше сграбчил и го беше натикал в колата, след това потеглиха със свистящи гуми. Това беше всичко, което още помнеше. Всичко, което си позволяваше да си спомни.

Вдигна рамене.

— Нямам и най-малка представа. Мисля, че хората ви доста лошо са си свършили работата.

— Нашите хора? — Деслер за миг присви очи и се вгледа в тъмнината зад Кенъли. Изглеждаше много нервен, но не чак толкова несигурен и безпомощен, както би му се искало на Кенъли. — Какво значи „нашите“ хора?

— Имах информация от вас, че Салид се е затворил в една хотелска стая с двама заложници — отвърна Кенъли, опитвайки се да вложи в гласа си точно определено количество агресивност. — Невъоръжен, или поне леко въоръжен. — Той горчиво се изсмя. — Не знам какво е имал, но приличаше на джобна армия. Най-малко десетина от хората ми са мъртви, а се опасявам, че и от вашите полицаи са поне толкова.

— Това е невъзможно! — Най-сетне Кенъли беше успял да го извади от равновесие. Беше въпрос само на време колко ще продължи сегашното му състояние. Вероятно не много дълго. — Сведенията ни бяха абсолютно надеждни! Петнадесетина от нашите са го видели.

— Не знам какво са видели — остро отвърна Кенъли, — Знам само какво направи този тип. — Изчака известно време, преди да продължи, вече с леко помирителен, но все още загрижен тон: — Чуйте, мистър Деслер, не искам да засягам вас или хората ви, но това говедо е доста по-различно от обичайния ви контингент. Проклетникът не е обикновен престъпник, дори не и обикновен убиец. На съвестта му лежат десетки хора, ако изобщо притежава нещо подобно на съвест. И винаги е готов да ви изненада. По дяволите, не бих се учудил, ако в лявата си обувка е скрил тактическо атомно оръжие!

Деслер го погледна ужасено, но Кенъли точно това целеше. Никак не беше убеден, че наистина преувеличаваше.

— Трябва да телефонирам — продължи той. — Къде мога да намеря телефон? — Посегна към джоба си, но не довърши движението, защото двама-трима полицаи отново насочиха оръжията си към него. Деслер ги успокои с махване на ръката и сякаш отново възвърна първоначалното си самочувствие.

— Не можете! — решително го прекъсна той.

Кенъли видимо потръпна и се изпъна.

— Какво означава това?

— Означава — прекъсна го Деслер, — че сте арестуван, господин Кенъли. На никого няма да телефонирате и няма да правите нищо. От този момент нататък ние поемаме нещата в свои ръце. Трябваше да го направим още в началото!

— Не знаете с какво се захващате! Този мръсник…