Антихристът

Йоханес започна да излиза от вцепенението си и да се противи, но Бренер не му обръщаше никакво внимание. Отново се чу взрив и този път цялата къща потрепери чак до основите. Усети как стълбата се накланя като палубата на кораб и… се счупи. Тоест, счупи не беше точната дума. Почувства как краката му потънаха в дървото, сякаш то изведнъж се беше превърнало в мочурище. Едновременно с това стъпалата пред него започнаха да се огъват и да се разтягат. Парапетът се наклони, превърна се в треперещ гумен маркуч и се разпадна на милиони дребни трески, а секунда по-късно цялата стълба стана на кипяща маса, която се свлече надолу. Бренер изкрещя, успя да извърти лицето си встрани и да вдигне ръце нагоре, за да се предпази, превъртя се във въздуха и накрая падна заедно с останките във входното антре. Инстинктивно очакваше удар, съответстващ на височината, от която падна, но явно се беше приземил върху нещо меко и пружиниращо, което се огъна под него и омекоти падането. За миг беше напълно сляп. Върху него се посипа дъжд от трески, който не му позволяваше да вижда нищо и да си поеме въздух. Чу обаче как до него Йоханес изкрещя и как проехтяха изстрели. Някои съвсем наблизо, но повечето отвън пред къщата. Подът под него трепереше, пукането и пращенето не бяха престанали, а бяха станали несравнимо по-силни.

Бренер мъчително се изправи — не лека задача, защото прогнилото дърво беше поддало под тежестта на тялото му и точно това беше спасило живота му. Но ръцете, с които слепешката опипваше наоколо, не намериха никъде здрава опора. Каквото и да хванеха пръстите му, то се разпадаше като изсушена от слънцето гъба. В ръкавите, яката и панталоните му попаднаха фини прашинки. Имаше усещането, че милиони паяци пълзят по кожата му.

Най-сетне успя поне да седне. Избърса прахта от лицето си, примига няколко пъти и в първия момент не видя нищо друго освен премятащи се една през друга сенки и отблясъци от огън.

Салид продължаваше да стреля. Бренер видя как поредната изскочила от пламъците при вратата сянка полита назад, сякаш ударена от силен юмрук. После стрелбата се промени: звуците от оръжието на Салид започнаха да кънтят кухо. Салид изруга, захвърли автомата и скочи, но и с него стана същото, както и с Бренер и Йоханес преди малко. Размекнатите дъски на пода се огънаха под тежестта на тялото му, десният му крак затъна до коляното, политна безпомощно напред и се опита да се подпре, но нямаше резултат. Ръцете му влетяха до китките в кашестото дърво. Върху лицето му се изписа безкрайно учудване, което мигновено прерасна в ужас.

Двама мъже изскочиха приведени от огнената завеса на входа. Дори и да имаше оръжие, Салид щеше да закъснее с реакцията си. Единият светкавично се претърколи настрани и откри огън по Салид. Вторият клекна на едно коляно и се прицели в Бренер. Секунда след това изчезнаха.

Всичко стана толкова бързо, че Бренер нямаше време да се изплаши. Нападателят, който се прицели в него, нададе ужасен писък, когато подът потъна под тялото му, и падна в мазето. Другият се превъртя към стената и тя го погълна.

Не просто се огъна или се пукна от сблъсъка с тялото. И двете неща щяха да го учудят, но след всичко видяно щеше все някак да го проумее. Онова, което видя, не можеше да проумее.

Стената го погълна. Привидно масивната тухла се раздели в права линия точно над главата на мъжа и нещо черно, блестящо-зърнесто се изсипа върху него като кипяща тиня. Дори нямаше време да изкрещи. Черната вълна го сграбчи, вдигна го нагоре и го вмъкна в стената.

Усещането и осъзнаването на видяното дойдоха едновременно. Не беше внушение. Човекът, чието лице изчезна, наистина беше тук. И не си въобразяваше, че усеща пробягването на милиони паяци по кожата си… Изведнъж осъзна какво става около него.

Цялата къща беше оживяла. Живееше с черен, дебелокрил, многокрак живот, живот с блестящи фасетни очи и миниатюрни тракащи челюсти, с космати крака и потрепващи пипала, живот, който бе погълнал стълбата, бе издълбал стените и пода, който пълзеше, ядеше…

Бренер изкрещя. Издаде не човешки звук, а пресипнал писък, събрал целия ужас, обзел го в момента. Скочи, олюля се към една стена, мека като гума, топла и жива и като полудял размаха ръце около себе си. Пищеше, крещеше, ревеше. Ръцете му дивашки се мятаха във въздуха, дращеха лицето и удряха невидимите чудовища, късаха кожа и лющещ се хитин, късаха дрехите. Беше обзет от неописуемо чувство на погнуса.

Опомни се, когато една длан го удари през лицето и болката разкъса завесата на лудостта. От носа му потече кръв, за миг му прилоша. Салид така силно го беше ударил, че ако нервите му не бяха опънати до скъсване, сигурно щеше да изпадне в несвяст. Лицето на палестинеца се изкриви пред погледа му, стана асиметрично, после много бавно взе да приема обичайните си форми, когато Салид прокара ръка по него. От пръстите му на пода капна нещо тъмно и малко.

— Бренер, чувате ли ме?