Антихристът

Първият трясък беше последван от втори, още по-силен. В същата секунда блесна и по-ярка светкавица, чиято светлина проникна даже през затворените му клепачи. Проехтяха изстрели, отначало къс откос, после единичен пистолетен изстрел, последван от отсечен залп. Куршумите с глухи удари се забиваха в стените, в пода или в дървените перила и стъпалата. Чу Салид да крещи нещо и да отвръща на огъня и се сви още повече на мястото си, когато няколко куршума се забиха съвсем близо до главата му. Инстинктивно зачака да дойде някой и да го отведе на сигурно място. Но никой не дойде.

Салид беше клекнал в началото на стълбата и стреляше към вратата, макар че там се различаваха само неясни сенки, движещи се зад завеса от дим и пламъци.

Все пак сигурно беше улучил някого, защото сред бъркотията проехтя силен писък и за миг стрелбата престана. Това продължи може би секунда, но беше достатъчно на Салид, за да скочи и бързо да се изкачи две-три стъпала нагоре. Малко след това в димната завеса проблеснаха нови оранжевочервени огнени езичета. Салид мигновено се наведе, куршумите минаха край него и отнесоха почти метър от дървените перила. Той изруга, запълзя на четири крака нагоре по стълбата и стреля напосоки през рамото си. Вместо последните три-четири изстрела се чу отчетливо пляскане. Салид захвърли ненужния празен автомат, продължи напред и застана до Бренер, дишайки тежко.

— Нагоре! — кресна той. — Какво чакате?!

Бренер беше като парализиран. Чуваше думите на Салид и знаеше, че има право. Ако останеше още миг тук, щеше да е мъртъв. Но просто не можеше да се помръдне.

Салид изруга, сграбчи го за рамото и го дръпна нагоре. В този миг под тях изникна висока, тъмна сянка. Въпреки неспособността си да помръдне, Бренер изкрещя, за да предупреди Салид, но той реагира, още преди да чуе първия звук. Вероятно беше видял ужаса върху лицето му и правилно го беше изтълкувал. Пусна Бренер, светкавично се завъртя кръгом, подпря се на едното си коляно и със същото движение извади пистолета от колана.

Но бързината му се оказа недостатъчна. Чу се изстрел. По средата на последното движение Салид отхвръкна назад, изпусна оръжието и се строполи върху счупения парапет, който под тежестта му окончателно се срути. Със силен вик полетя надолу и се удари в покрития с плочки под на антрето.

Времето сякаш спря. Това, което Бренер веднъж беше преживял, сега се повтаряше отново, в много по-лош вариант. Като в странен, десетократно увеличен забавен кадър видя как мъжът в долния край на стълбата вдига ръка и се прицелва в него. Оръжието бе насочено право в лицето му. Виждаше как показалецът му се свива около спусъка и милиметър по милиметър придърпва назад извитото парче метал. Колкото и абсурдно да му се струваше, беше убеден, че ще види куршума, когато излети от дулото и полети към него.

Над него се чу силен тропот. Йоханес се препъна на едно от стъпалата, изгуби равновесие и падна напред. Плъзна се по корем надолу по стъпалата и в движение грабна пистолета на Салид. Вниманието на мъжа, който се целеше в Бренер, за миг беше отвлечено. Може би гледката просто го стъписа, или пък се поколеба по кого от двамата да стреля.

Йоханес продължи все по-бързо да се търкаля надолу, като някак си успя да се преобърне по гръб и да стисне пистолета с две ръце, насочвайки го напред. Стреля два, три, четири пъти един след друг, после спря в края на стълбата и така силно се блъсна, че оръжието излетя от ръцете му. Но всеки куршум беше улучил целта.

15.

Този път не беше сън, а видение, което се стовари върху му със силата на мълния и така брутално и окончателно го извади от действителността, както куршумите хвърлиха на пода мъжа долу при стълбата. Отново, и пак без всякакво предупреждение, се озова на мястото, което посети в съня си, но сега нещо се беше променило. Този път знаеше без всякакво съмнение, че картината е много повече, от сън. Намираше се като наблюдател, като гост — може би неканен — без тяло, но с пълно съзнание за ставащото. Червеният отблясък на факлите, който минаваше през лицето му, не го докосваше, тялото, чиято тежест усещаше, не беше негово. Усещаше болки в ръцете и в краката и ужасна жажда.

— Разбираш ли ме?

Отново онова брадато, обградено от сива коса лице, което веднъж вече беше виждал. Този път беше само. Другите гласове липсваха. Макар че не можеше да проникне с поглед оттатък пулсиращата червена светлина на факлите, усещаше, че са сами. Погледът в сивите очи на събеседника му, които въпреки изражението на мрачна решителност все пак излъчваха доброта, му го подсказваше. Това, за което щяха да говорят, засягаше само тях двамата.

— Разбираш ме, нали? — повторно попита другият.