Антихристът

Бренер не беше много сигурен дали е някой или по-скоро нещо. Чуваше шумове, но не тези, които очакваше. Нещо шумолеше. Пукане и пращене, тихо и незабележимо, но достатъчно осезаемо, сякаш идваше не от определен източник, а от всички посоки едновременно. Звуците му напомняха на грахови зърна, търкалящи се по стъпала, или на пластмасова купа, пълна с пуканки, в която ровят нетърпеливи детски ръце. Под тях нещо сякаш се движеше, но ако беше истинско, а не плод на въображението му, не можеше да каже какво е точно.

— Какво е това? — попита Йоханес. Беше се приближил безшумно зад Бренер и като Салид бе застанал на едно коляно. И също като него изглеждаше доста напрегнат, но в същото време и странно отпуснат. Без Бренер да забележи и вероятно без самият той да го осъзнае, с него бе станала същата тайнствена промяна, както и преди. Бренер беше убеден, че Йоханес, а не той, ще е този, който ще реагира правилно, ако изпаднат в опасност. За миг изпита абсурдното чувство на завист. Салид леко вдигна рамене.

— Не знам какво е — рече много тихо, без да откъсва поглед от тъмнината в основата на стълбата, която изведнъж бе оживяла. Очите му бяха присвити. Бренер се запита дали наистина вижда в тъмното нещо повече от него. Сигурно. Може би също не вижда, но знае какво означава шумът.

— Американците ли са? — попита Йоханес.

Салид за пореден път сви рамене, замисли се за момент и поклати глава.

— Не… нещо друго.

При тези думи Бренер го полазиха тръпки. Нещо. Той каза нещо, не някой.

Салид им даде знак да мълчат, бавно се изправи и заслиза приведен по стълбата — много бавно и безкрайно предпазливо, както се стори на Бренер. Въпреки това движенията му останаха безшумни, както и преди. Протритите стъпала скърцаха под тежестта му, а веднъж или два пъти Бренер чу, че се откъртиха парчета дърво. Салид също се поколеба, преди да продължи, и се отказа да стъпва с цялото си тегло, а прекрачи много бързо на следващото стъпало. Чак когато измина половината разстояние, махна на Бренер и Йоханес да го последват.

Бренер даде знак на Йоханес да изчака малко и тръгна пръв. Действието нямаше нищо общо със смелостта, дори напротив. Щеше да му е много трудно да си помисли, че зад гърба му не е Йоханес, а само тъмнината. Току-що формулирал мисълта, осъзна колко е вярна. Къщата вече не беше тиха. След изстрелите, адския шум на хеликоптера и техните разговори беше му се сторила тиха, но вероятно никога не е била. Изведнъж почувства колко шумна е тишината, която ги обгръщаше. Пукането и прашенето все още се чуваха и вече като че ли не идваха само от долу, а от всички страни едновременно. Към тези шумове се прибавиха и други, непознати и тайнствени: плъзгане, шепот и съскане, прилични на далечни детски гласове, пробягване на миниатюрни крачета по твърд под, свирукане, пукане, тропот и триене, шумове от хранене и разпадане, тайнствено късане и дърпане и други, които не можеха да бъдат определени, но които също всяваха страх. Сякаш цялата къща се беше разбудила за собствен живот.

13.

— Какво значи „той изчезна“? — Кенъли с мъка се сдържаше да не закрещи, но успяваше единствено, защото му беше трудно да се изразява свободно на чуждия за него език. Струваше му се ужасно неточен и се подчиняваше на правила, които понякога му изглеждаха съвсем средновековни и много по-сложни, отколкото е необходимо.

Във всеки случай в момента никак не беше в настроение да разсъждава за граматиката на немския. Трябваше да се сдържа, за да не сграбчи този глупак за яката и толкова дълго да го тръска, докато очилата без рамки паднат от носа му.

— Точно така стана — отбраняваше се събеседникът му. — И аз самият не разбирам. Тъкмо се връщах към линейката, когато го видях да идва срещу мен! Просто стана и тръгна нанякъде!

— Просто ей така?! И вие не се опитахте да го спрете?

— Да го спра ли? — Лекарят с недоумение присви очи. — Защо?

— Как…? — Кенъли силно хлъцна, без ужаса му да е престорен. Този път наистина му трябваше малко повече време, докато се окопити, за да продължи разговора. — Чуйте ме, мистър. Преди пет минути ми казахте, че този мъж е имал смъртоносна рана в гърдите. Твърдяхте също така, че е парализиран. А сега ми разправяте, че станал и ей така, ни лук ял, ни лук мирисал си тръгнал преспокойно?!

— Да, знам как звучи — не се предаваше докторът. — Но точно така беше! Аз… аз също нищо не разбирам.

В гласа му се долавяше измъчена нотка и ако Кенъли не беше толкова ядосан, сигурно щеше да го съжали. Човекът изглеждаше не само объркан, а уплашен. В това състояние можеше да направи някоя глупост.

— Струва ми се, че доста неща не разбирате — каза Кенъли с нарочно обиден тон. — Дали е така и с професията ви?