Антихристът

Мисълта за това, което очакваше хората, които в този момент вероятно се подготвяха да изпълнят заповедта на Кенъли и да атакуват къщата, го изпълни с такъв ужас, че събра всички сили и мъчително се надигна. Тялото му отговори на усилието с нова вълна пареща болка, но Хайдман стисна зъби. Пред очите му отново затанцуваха червени сенки, прилоша му, но потисна усещането и се подпря на здравата си лява ръка. Стенейки, вдигна глава и се насили да отвори очи. Не беше сам в линейката. Някой беше влязъл и сега стоеше наведен над него.

В първия момент помисли, че Кенъли се е върнал или че е лекарят. После погледът му се проясни и видя, че не е нито един от двамата.

Нещо у него угасна. Вече не чувстваше болка, не се страхуваше. Всичко, което беше помислил и почувствал, отлетя и единственото нещо, на което беше способен в този миг, бе втренчено да се взира в лицето на непознатия, който също го гледаше. Това лице, мили Боже, това лице!

— Не! — прошепна той. — Не!

Фигурата вдигна ръка и я протегна към него. Хайдман изпъшка от ужас, оттласна се и с двете ръце и запълзя, влачейки безжизнената долна половина на тялото си. Искаше да избяга от непознатия, но погледът му беше като прикован в лицето му. Очите — големи, тъмни и прастари, бяха изпълнени със знание, мисълта за което го изгаряше. Имаше чувството, че ако още миг гледа тези очи, ще умре, в същото време беше и невъзможно да се отдели от тях. Хленчейки от страх, изпълзя назад. Ръката на непознатия го последва, доближи лицето му и го докосна лекичко по челото.

В гърба на Хайдман избухна огнена топка, бързо обхвана цялото тяло и изгасна.

С нея изчезнаха и болките, едновременно с това се възвърна чувствителността на долната половина на тялото му. Всичко стана толкова внезапно, че краката му подскочиха почти половин метър нагоре от леглото. Хайдман изохка от изненада и уплаха, седна и с широко отворени, невярващи очи погледна краката си. Трепереха. Чувстваше ги как треперят. Вече не беше парализиран. Господи, усети как куршумите разбиват гръбнака му и късат нервите, но ето, че сега движеше краката си! Дори нещо повече: когато вдигна дясната си ръка и разгледа пръстите, видя, че раната не само е престанала да кърви, но е и напълно зараснала. Чудото си имаше и граници — откъснатата става не беше пораснала, само чуканът бе покрит с гладка, розовочервена кожа и изобщо не го болеше. Хайдман вдигна глава и се огледа. Беше сам! Тайнственият непознат беше изчезнал така безшумно, както се беше появил.

За кратък миг съвсем сериозно се замисли дали не е изпаднал в кома и да е сънувал, но веднага отхвърли предположението. Дори и така да беше, нямаше възможност да разбере истината. Случилото се беше толкова реално, че за първи път в живота си сякаш истински усещаше какво е реалност и, обратното — всичко, което до този момент беше изживял, се оказа само част от много по-голямо и всеобхватно цяло, което не бе в състояние веднага да прозре, но за същността, на което едва сега започваше да се досеща. Така сигурно се чувстваше човек, завърнал се от царството на мъртвите. Беше чувал, че преживелите клинична смърт след това имат съвсем различно отношение към смъртта, но не бе вярвал, че е наистина така.

Без напълно да съзнава какво върши, седна и спусна крака от покритата с кожа носилка. Едва когато босите му стъпала докоснаха студения под на линейката, проумя какво представлява това простичко движение. И не само защото преди минута беше напълно невъзможно. Отведнъж го обзе всемогъщо страхопочитание към живота. За първи път, откакто можеше да мисли, осъзна колко могъщо е чудото, което допреди малко беше приемал за съвсем естествено, и каква невъобразима сила и мощ беше необходима, за да бъде създадено от Нищото.

За първи път в живота си Хайдман почувства, че наистина има Бог.

Стана, направи две крачки към вратата и излезе от линейката. Студът, тъмнината и леденият вятър се стовариха върху него, но макар че започна да трепери и че дъхът от устата му моментално се превръщаше в гъста сива пара, устните му се разтегнаха в тънка усмивка. Студът и режещият вятър не му пречеха, напротив — наслаждаваше се на тези усещания с всяка частица от тялото си, защото бяха част от могъщото тайнство, което опозна.

Някой изкрещя нещо. Хайдман се обърна и видя фигура в яркочервено яке да бърза към него. Мъжът силно ръкомахаше. Беше лекарят. Явно не разбра кой е или го взе за Кенъли или някой от неговите хора, защото върху лицето му беше изписан едва ли не свещен гняв. Връхлетя върху него и за малко да го събори, но се закова на място, когато го разпозна, сякаш се беше блъснал в невидима преграда. Лицето му изразяваше смешна почуда и Хайдман неволно се засмя.

— Какво…? — заекна докторът и очите му щяха да изхвръкнат от недоумение. — Но… това е…

— Не се тревожете, всичко е наред — усмихна се Хайдман, обърна се и с бавни крачки изчезна в нощта.

Никой не се опита да го спре.

12.