Антихристът

Салид за момент изглеждаше доста объркан, но вдигна рамене и посочи напред към вратата.

— Ще дойдат пак, не берете грижа — иронично каза той. — И сигурно по-бързо, отколкото ви се иска. Трябва да се махаме.

Това не беше отговор на неговия въпрос, помисли си Бренер. Но вече достатъчно добре беше опознал Салид, за да го повтаря. Освен това беше прав: на каквото и чудо да дължаха поредното си спасение, то нямаше да продължи още кой знае колко дълго. Все някога късметът щеше да ги изостави. Погледнато реалистично, отдавна злоупотребяваха с него.

Надигна се мъчително и тромаво политна към Салид. Палестинецът объркано го погледна, но не каза нищо, а отиде до Йоханес. Каза му нещо, което Бренер не разбра, но Йоханес не реагира — нито на думите, нито на тона в гласа му.

— Какво му е? — отново попита Бренер.

Салид се накани да отговори, но изведнъж наклони глава на една страна и за миг се ослуша с напрегнато изражение на лицето.

— Струва ми се, че идват.

Бренер също се ослуша, но не чу нищо друго освен прашенето на пламъците, глухите удари на сърцето си — субективно погледнато, те бяха най-силният звук тук — и странното пукане и пращене, което не можеше да си обясни. Шумовете не бяха нови. През цялото време ги чуваше като фон, без истински да ги осъзнава. Сега бяха станали по-силни.

— Погрижете се за него! — каза Салид. Наведе се, за да вдигне нещо от пода, което Бренер оприличи на оръжие, и забърза към вратата. На фона на оранжевите пламъци изглеждаше като едноизмерна сянка, призрак без тяло, олицетворение на опасността.

Бренер тръсна глава, за да прогони мисълта. Започваше да митологизира Салид. Защо? Този човек беше най-големият му враг. За един-единствен ден унищожи цялото му съществуване, а в следващите минути сигурно щеше да унищожи и живота му. Бренер вече не разбираше сам себе си.

Внимателно клекна до Йоханес и го докосна по рамото. И на неговото докосване проповедникът реагира по същия начин, както преди на думите на Салид. Все пак успя да погледне в очите му. Това, което видя, дълбоко го потресе и изплаши.

Очите на Йоханес бяха празни. Не се четеше страх. Нито ужас. Нямаше даже израз на физическа болка, която сигурно изпитваше, защото по лицето и ръцете му се стичаха кървави струйки от многобройни драскотини. Бяха безизразни като две цветни стъклени топчета.

— За Бога, какво ви е? — попита Бренер. — Какво е станало? Ранен ли сте?

Не получи никакъв отговор. Йоханес изобщо не го чуваше. Нещо в него сякаш бе изгоряло.

— Идват — обади се Салид отдолу. — По дяволите, цяла армия са! Да се махаме! — Той се обърна кръгом и изтича към Бренер, размахвайки ръце. — Бягайте! Нагоре! Нещо попадна във вратата и направи на парчета това, което беше останало от нея. Пламъци и дим изпълниха коридора, а шумът беше така неописуем, че Бренер запуши ушите си с ръце. Върху двамата с Йоханес се посипаха миниатюрни парещи отломки.

Ударната вълна на експлозията отхвърли Салид напред, но той не падна, направи няколко крачки, протегна ръка и се хвана за парапета.

Пръстите му потънаха в изгнилото дърво като в попивателна хартия. Салид изохка от изненада, преплете крака и изгуби равновесие. Докато падаше, се обърна и вдигна оръжието. Къс откос прелетя над главите на Йоханес и Бренер и се заби в огнената стена на входа. На Бренер му се стори, че чува писък. Още един човешки живот, изгаснал без нужда.

— Бягайте! — изрева Салид. — Ще се опитам да ги задържа!

Бренер реагира без всякакво участие на волята си. Магията на Салид продължаваше да действа върху него. Просто се подчини против волята си. Със силата на отчаяния дръпна Йоханес, изправи го, обърна се и се запрепъва нагоре по стълбата. През това време Салид продължи да стреля. Този път отвърнаха на изстрелите му. Отляво и отдясно на него избухнаха миниатюрни вулкани от прах и натрошено дърво, но той самият като по чудо остана невредим.

— Продължавайте! На покрива! Пред свидетели сигурно няма да стрелят по вас!