Антихристът

— На покрива на болницата.

Кенъли беше изненадан. Даже и много бърз хеликоптер не може да измине за час и половина повече от петстотин мили, а той винаги бе смятал, че тайнственият му събеседник живее много далеч, без значение от кое място на света говореше сега с него.

— Чакайте ме тогава там!

Връзката прекъсна без друго указание. Кенъли продължи да стои съвсем объркан. Гледаше телефона в ръката си и може би за първи път в живота си се запита дали това, което върши, е наистина правилно. Никога не се беше съмнявал в гласа, макар че понякога му възлагаше задачи, които според него бяха безсмислени, а в един или два от случаите — даже неправилни. Но сега се усъмни.

В същото време обаче почувства, че вече е твърде късно за съмненията му. Беше взел решението си преди много време и каквато и да беше цената, днес щеше да я плати.

Затвори телефона, остана така неподвижен още секунда пред черния прозорец, който отразяваше фигурата му като странно разкривена сянка, после отново отвори пластмасовия капак. Номерът, който набра, беше много по-къс от предишния, дори не беше истински телефонен номер. Разговорът се препредаваше през много сателитни връзки и обикаляше земното кълбо чрез специално устройство, за което не знаеха дори преките му началници, преди да попадне в радиомрежата на американската армия. Вместо сигнал „свободно“ чу пукане, после се обади гласът на бордовия телеграфист на хеликоптера, атакувал хотела. Кенъли дори не му даде време да довърши представянето си. Прекъсна го с остър тон:

— Тук командир Кенъли! Каква е позицията ви?

Мъжът му даде исканите координати. Кенъли се опита да пресметне наум. Ако не грешеше, машината не беше много далече оттук. Две-три минути, ако лети с максимална скорост.

— Имам нови заповеди за вас! Обръщайте и се върнете възможно най-бързо!

— Сър! — Изненадата в гласа на офицера се чувстваше въпреки лошата връзка. — Преди две минути се обади генерал Мартин. Заповедта ни е…

— Отменям заповедта му! — прекъсна го Кенъли. — Кодът на пълномощията ми е алфа-червено-Чарли! Моля потвърдете!

Отговорът не дойде веднага. Може би, защото и добре обучените офицери на борда на хеликоптера се нуждаеха от време, за да преодолеят изненадата си. Или може би, защото в този момент отваряха запечатания с червен восък плик, за да проверят истинността на кода.

Кенъли се молеше да не е сбъркал. Преди настъпването на деня дори не подозираше за съществуването на подобен код. Нямаше много хора на света, които знаеха за съществуването му, още по-малко такива, които го ползваха. Единият от посветените беше президентът на САЩ, другият вероятно генерал Мартин, главнокомандващ американските Военновъздушни сили в Европа. И третият беше безименният глас от телефона, намиращ се на разстояние около петстотин мили оттук.

— Потвърдено! — чу се най-сетне гласът на телеграфиста. Кенъли въздъхна с облекчение. — Вашите заповеди, сър?

— След приключване на този разговор абсолютна тишина в ефира! Връщате се и елиминирате целите! Независимо при какви обстоятелства! Възможни са жертви сред цивилното население.

— Сър?!

Кенъли се ядоса. По принцип не смяташе, че е нужно войниците да разбират заповедите, още повече пък да ги подлагат на съмнение. От друга страна, току-що съвсем ясно беше заповядал на офицера, ако се наложи, да стреля по жени и деца, а нямаше срещу себе си машина. Преглътна острия отговор и се опита в гласа му да прозвучи разбиране:

— Вероятно няма да се наложи. Опитайте се да мине с възможно най-малко щети, но трябва да елиминирате целите. Знаете какво стана на двадесет мили оттук. Салид все още държи онази дяволия у себе си. Според информациите ни планира да зарази и градския водопровод. Ако успее, жертвите ще бъдат десетки хиляди. Спрете го на всяка цена! Потвърдете!

— Потвърдено, сър!

— Добре. От този момент нататък не отговаряйте на никого! Край!

2.

Светлините не изгаснаха изведнъж, а с малко забавяне, най-много десета от секундата. Ефектът беше, че тъмнината се движеше като безшумна бърза вълна по улицата пред тях. Първата вълна беше последвана от втора, още по-стряскаща. Едва стигнала края на улицата, тъмнината не спря, както Бренер забеляза, а продължи все по-напред и по-напред. Изгаснаха и светлините зад прозорците. Сградите отляво на улицата, които преди малко бяха обляни в светлина, се превърнаха в черни скали. И не само те. Само след секунди и небето на запад потъмня. Нежните отблясъци, които до този момент хвърляше в небето силно осветеният градски център, вече не се виждаха.

— Започна се! — прошепна Йоханес. — Армагедон. Последната битка.

Салид се обърна и гневно изгледа Бренер.

— По дяволите! Или го накарайте да млъкне, или аз ще го направя! — После почти изкрещя: — Това е само авария в електрозахранването и нищо друго!

Йоханес го погледна и замълча. Бренер също предпочете да не казва нищо. Салид много добре знаеше, че ставащото не е най-обикновено спиране на тока. Истината беше, че не искаше да знае какво става около него.

— Не може да бъдете толкова слепи! — каза Йоханес.