Арена 13

— Това е добър въпрос, Лейф. Доколкото знаем, за това са носели отговорност военните. Започнали, като програмирали метални военни машини, наречени „айботи“, но после ги заместили с лакси, които всъщност са прототипен джин, но са по-низши дори от най-низшето от тези създания. В крайна сметка били разработени джинове. Смятаме, че е вероятно плътта както на лаксите, така и на джиновете, да е била отглеждана в големи цистерни. Понякога тя се нарича „мнима плът“. Приблизително по това време бил разработен езикът за модулиране Ним. Развил се от няколко езика за програмиране, но най-вече от „ФОРТ“, който бил създаден отдавна от програмист на име Чарлс Х. Мур. Останалото е история — макар да има няколко версии на действителните събития, в зависимост от това кой историк четеш. Най-общоприетото вярване е, че след войните между нациите на човеците те използвали джинове, които да се бият вместо тях. Джиновете се разбунтували, а после се вдигнали на борба срещу човеците, докато ние сме били победени. После построили Бариерата и затворили малкото оцелели човеци в пределите й̀. Назначили протектор да управлява Мидгард от тяхно име. Много познания били изгубени. Вече не сме можели да създаваме собствени лакси, но ни било позволено да ги купуваме от Търговеца. Само той може да прекосява Бариерата в едната и в другата посока. Ние обаче вече не притежаваме нужното умение да даваме съзнание на лаксите, които купуваме.

Занятието приключи с опита на Кърн да ме научи на някои от основите на Ним — главните градивни елементи на езика. Беше добър учител, който притежаваше голямо търпение, но аз бях лош ученик. Никога не ме е бивало в езиците и четенето, а това беше най-сложното нещо, което някога се бях опитвал да науча. Някои от ордумите бяха трудни за произнасяне и се изричаха с резкия, ясен акцент на севера. Моят южняшки акцент щеше да затрудни това. Ако не можех да ги казвам правилно, как можех да се надявам да говоря на лакс и да го настройвам?

Може би никога нямаше да придобия уменията, нужни, за да завърша обучението си…

Онази нощ, когато точно се канех да се съблека, чух три почуквания от спалнята на Куин.

Дейнън се усмихна леко и повдигна вежди към мен, но челюстта на Палм увисна почти до ботушите му. Не беше очаквал Куин да ме повика отново. Изобщо не ми беше говорил от сутринта в тренировъчната зала, а сега цветът на очите му почти се смени от син на зелен от силата на гнева в тях.

Зачудих се какъв беше проблемът. Имаше логика да се чувства подразнен, че успешно бях победил лакса в тренировъчната зала, когато той още не беше успял да го стори, но какво ставаше сега? Дали харесваше Куин? Може би се беше надявал на само едно почукване, означаващо, че тя вика него?

Просто свих рамене, сякаш така или иначе не ме беше грижа. Още бях сърдит на Куин за начина, по който ме нападна след нощта ни навън, но не можех да потисна една тръпка на вълнение.

Стоях до вратата, още преди ключът да се завърти в ключалката. Куин беше непредсказуема и агресивна, но не можех да пренебрегна факта, че исках да я видя отново.

Отново влязох в стаята й — само че този път тя не беше облечена с роклята си. Панталоните й бяха пристегнати на глезените с черни панделки над нещо, което определено бяха ботуши Трит, а косата й беше стегнато прибрана назад. Устните й отново бяха оцветени в черно и червено. Дори намръщеното й изражение беше същото като онова, с което ме беше изгледала първия път, когато я видях.

— Аз и ти, Лейф — битка с тояги, за да видим кой е най-добрият. Все още ли искаш да го направиш? — запита настойчиво тя. — Чух, че си изнесъл доста добро представление в тренировъчната зала тази сутрин. Хайде, искам да те видя в действие!

Сърцето ми се сви:

— Баща ти каза, че не го позволява — казах й̀, съжалявайки за споразумението, което бях сключил с нея предишната вечер. — Може да ме изрита.

— Той само така си говори, не би се осмелил. Не се тревожи ако някога разбере, мога да го въртя на малкото си пръстче.

— Сигурна ли си? — попитах. Наистина се тревожех, и то с основание. Мечтата ми да се бия на Арена 13 ми се струваше много по-близо след първия ми ден на обучение — въпреки че теорията се беше оказала трудна. Изобщо не исках да я рискувам.

— Точно толкова сигурна, колкото съм сигурна, че ще те победя…

Поех си дълбоко дъх. Нямаше причина Тайрън да научи. Куин познаваше града добре и можех да се уча от нея. Колкото и да беше трудна за общуване, ми харесваше да бъда близо до нея — а със сигурност не започвах да се сприятелявам с Палм. Освен това, открих, че ми е трудно да устоя на предизвикателство. Част от мен искаше да се бие и да сложи Куин на място. Знаех, че мога да я надвия, и с нетърпение очаквах да видя изражението на лицето й̀, когато го направех.

Кимнах.

— Ако точно това искаш… Обаче нямам тояга. Подарих моите на един приятел. Не мислех, че ще ги използвам отново.

Питър беше добър боец и мой близък приятел. Беше ми мъчно за него и другите момчета, с които се мотаех. Трудно ми беше да повярвам, че някога ще намеря такива другари тук.