Арена 13

Последвах я в лъча от лунна светлина, където на пода имаше един чист, ясен участък.

Колкото и необичайни да бяха обстоятелствата, в мен се надигна прилив на вълнение, както ставаше преди всяка схватка. Беше странно да се бия с момиче, но това не променяше най-важното — винаги се биех за победа.

— Готов ли си? — попита Куин. — Победа в едно от три?

Кимнах, но после, без предупреждение, тя атакува.

Чудех се какво всъщност беше станало, когато Куин се беше изправила срещу лакса. На кого беше редно да вярвам — на нея или на Палм?

След броени секунди знаех отговора.

Участвах в истинска битка, а Куин беше бърза. По-бърза от всеки, с когото бях влизал в схватка някога преди.

Тя се хвърли напред, целейки се в главата ми. Когато се отместих, тя ме последва с танцова стъпка, като се въртеше и кръжеше, и се прицели да забие тоягата в лявото ми слепоочие. Сниших се надясно.

Твърде късно осъзнах грешката си. Сега тоягата беше в лявата й ръка и ме улучи над дясното око, поваляйки ме на колене. Ударът беше силен и от него ми призля.

Куин направи две стъпки назад.

— Първа кръв за мен — каза тя.

Осъзнах, че имаше право. В окото ми се стичаше кръв. Избърсах я с опакото на ръката си и се подготвих за следващата й атака.

Този пътя наблюдавах по-внимателно. Местенето на тоягата от едната в другата ръка беше трик, който не бях виждал преди, но нямаше отново да ме хване неподготвен.

Куин се усмихна и бързо прехвърли тоягата от дясната в лявата си ръка, после обратно в дясната. Движението беше елегантно, наистина умело; сигурно беше прекарала часове наред в упражняването му.

Концентрирах се силно, обхващайки с поглед всичко у нея: танцуващите крака, позата на тялото й̀, после очите й̀; особено очите й̀.

Бях готов за следващата й атака.

Куин се прицели към челюстта ми. Отново отстъпих извън обсега й̀, после смених посоката. Тя беше бърза, но аз бях най-добрият боец с тояги в Мипосин.

Куин не отстъпи достатъчно бързо и я уцелих по челото с бърз удар със задната част на ръката, точно над дясното око. Раната беше почти същата като тази, която тя ми беше нанесла. Залитна, но не падна. Кръвта вече се стичаше на тънка струйка в очите й̀.

Тя ми се усмихна.

Стоеше точно в лъча лунна светлина и когато се усмихна, лицето й се преобрази. Веднъж, когато бях много малък, майка ми беше ми показала изображение на ангел в една книга. Ангелът имаше огромни, внушителни криле, но онова, което се бе запечатало в паметта ми, беше лицето. Сега лицето на Куин притежаваше същата онази неземна красота, докато тя се наслаждаваше на тръпката от битката.

Третата атака беше най-тежка. Продължи дълго време… Куин очевидно отчаяно искаше да победи, — но пък и аз също: повтарях движенията й стъпка по стъпка и удар по удар. Тя на два пъти проби гарда ми и единствено бързината ми успя да ме спаси.

Понякога си служехме със стъпки, копирани от Трит, но имаше най-вече движения от улицата.

Краят, когато дойде, беше почти разочарование.

Без да го осъзнаваме, бяхме стигнали до самия предел на чистото пространство. Изтласквах Куин назад, все по-нататък и по-нататък, а после замахнах към лявото й слепоочие.

Внезапно тя настъпи някакви кости и изгуби равновесие. Ако не се беше подхлъзнала, вероятно щеше да избегне напълно удара ми, но е неравномерно разпределена тежест на тялото, вместо да я уцели в слепоочието, тоягата ми я удари право в устата.

Тя се свлече в купчина кости и те се посипаха като водопад по главата и раменете й̀. Когато я издърпах оттам, видях, че устата й кървеше обилно, а устните й вече започваха да се подуват.

При тази гледка се присвих от ужас: въодушевлението от победата незабавно отстъпи място на угризения. Бях отвратен от себе си: въпросът не беше точно в това, че ми беше омразно да виждам Куин да изпитва болка — сигурен бях, че ударът ще причини трайно увреждане. Не можех да повярвам, че устата й изобщо някога ще изглежда отново толкова красива. Точно толкова бързо, мислите ми станаха по-себични. Ами последствията за мен? Какво щеше да каже и да направи Тайрън, когато видеше лицето на дъщеря си? И какво щеше да стане, когато откриеше, че вината е моя?

Очите на Куин обаче блестяха.

— Мисля, че един от зъбите ми се клати — каза тя, бършейки с опакото на ръката си окървавените си устни.

— Толкова съжалявам — успях да изрека. — Това не се брои. Ти се подхлъзна.

Тя поклати решително глава:

— Не. Подхлъзнеш ли се на арената, край. Ще бъдеш посечен след секунди. Тук важат същите правила. Ти печелиш.

Като победител се поклоних, точно както правеха на Арена 13.

— Никога не съм виждала боец с тояги да се покланя, Лейф. Така ли правеха там, където живееше?

Кимнах.

— Баща ми някога се е бил на Арена 13. Той ме учеше на бой с тояги и се покланяхме, когато печелехме. Започнах да го правя, когато се биех с други момчета; те го възприеха и скоро всички го правехме!

Бях очаквал да е ядосана, задето е победена, но като че цялата горчивина я бе напуснала. Изглеждаше почти щастлива. Дори изви окървавените си устни в нова усмивка.

— Благодаря, че се би с мен, Лейф — каза тя. — Хареса ми.