Арена 13

Лицето на Куин омекна и тя почти се усмихна. Взе един кожен пакет.

— Можеш да си избереш от това, което имам тук — каза. — Да вървим да се бием!

10. Костницата

Нека се люлеем под лунната светлина, тази сериозна лунна светлина.

Сборник с древни приказки и балади

Скоро отново прекосихме града: намаляващата луна тази нощ все още беше почти пълна и много голяма и ярка на хоризонта. Тръгнахме по различен път, не по този от предишната нощ, а когато отбелязах това, Куин ми каза, че се отправяме към кланицата, а не към Колелото. Къщите отстъпиха място на мозайка от кошари за добитък, повечето — празни, докато над нас тъмното туловище на огромната постройка започна да изпълва небето, като закри луната и погълна звездите. Носеше се силен мирис на животински тор и пот, който ме принуди да дишам през устата, вместо през носа.

— Със сигурност има по-подходящо място да се бием, отколкото тук — казах.

— Вътре е добре осветено, а по това време на нощта е тихо — каза Куин, забелязвайки отвращението ми. — След мръкване това е едно от най-безопасните места в Гиндийн. Никой няма да ни притеснява. Ако се бием където и да е другаде, ще привлечем внимание.

Докато се приближавахме, видях няколко работници, облечени в окървавени престилки, но те не ни обърнаха внимание и никой не ни попита нищо.

Вонята на кръв и изпражнения беше много по-ужасна — почти непоносима, — когато влязохме вътре.

— Ей там убиват добитъка. — Куин посочи към огромна врата, която беше отворена към нощното небе. Имаше локви кръв по пода и два грамадни чука, подпрени на стената. Отгоре висеше дълга верига с остри куки. Извиваше се под ъгъл от четирийсет и пет градуса и изчезваше през голяма дупка във високия таван. До далечната стена имаше също такава верига.

— Всичко свършва много бързо — обясни Куин. — Един удар и са мъртви. Две секунди по-късно труповете се извличат там горе и им прерязват гърлата. После веригата започва да се движи и ги отнася до касапите на следващия етаж. Но ние отиваме още по-високо. Тук долу никога не почистват както трябва и винаги е хлъзгаво от кръв.

Куин сякаш изпитваше наслада да ми разказва всички кървави подробности; от изражението ми се досещаше, че не ми е приятно. Дали възнамеряваше да ме смути и да ме постави в неизгодна позиция?

В гърлото ми се надигна жлъчка и преглътнах с усилие, мъчейки се да овладея стомаха си. С надеждата, че няма да се изложа, като повърна, последвах Куин до далечния ъгъл на обширното помещение и започнахме да се изкачваме. Не беше толкова зле, колкото изкачването върху купола на Колелото, но до най-горния етаж имаше много път.

— Това е помещението за костите — каза ми Куин. — Докато стигнат тук горе, по животните не е останало дори късче месо.

Има големи каци, в които изваряват костите. От част от тях се прави пастет или супа — това е евтина храна за лаксите.

В мрака видях кости навсякъде, струпани на толкова високи купчини, че почти докосваха тавана: някои бяха сухи и жълти, явно много стари.

Тук мирисът на смърт не беше толкова силен и стомахът ми започваше да се успокоява. Последвах Куин между планините от кости, докато стигнахме далечния ъгъл. Тук широк сноп лунна светлина блестеше през голям висок отвор и правеше светлината достатъчно ярка, за да виждаме ясно.

Куин посочи широк дървен улей наблизо.

— Костите се изсипват два етажа надолу — каза ми тя. — Някои се смилат за туткал, но повечето служат за тор. Тук нищо не се губи.

Тя коленичи и развърза кожения вързоп, който носеше, а после го разтвори и остави съдържанието му на пода.

— Избери си тояга — предложи.

Вътре имаше четири тояги, много подобни на онези, които бяхме използвали в Мипосин. Малко по-дълги от меч Триг, те бяха дебели в края и заоблени, за да се намали вероятността от сериозно нараняване. Въпреки това битките с тояги все така бяха опасни. Познавах момче, което бе изгубило едното си око. Коленичих, избрах си тояга, после зачаках Куин да направи собствения си избор.

— И така, този лакс, когото повали днес… — поде тя, докато се изправяше с лице към мен. — Много добре е, че успя да направиш това още на първия ден, но няма да е достатъчно добре. Аз също повалих един, но моят беше истински, подготвен за арената. Твоят беше настроен само за тренировка. Сигурно е бил бавен.

— Това ли беше този, който те поряза? — попитах: очите ми се задържаха върху белега на лицето й̀.

Куин кимна:

— Но си струваше — каза тя. — Мъжете, които се бият на Арена 13, имат белези само по ръцете. Аз имам по-впечатляващ. Не уцели окото ми, защото бях твърде бърза за него…

Това се различаваше от версията, която бях чул от Палм — че баща й е пристигнал точно навреме да я спаси, — но тя очевидно не искаше да каже нищо повече по въпроса.

— Да отидем ей там — тя посочи надалече от улея. — Има повече пространство и е по-светло. Никой не идва тук горе по време на нощната смяна. Няма да ни безпокоят.

Взря се в мен за дълго, после се отдалечи, а сърцето ми биеше силно.