Арена 13

— Никога не съм го виждала толкова ядосан. Просто отказва да ме слуша. Мисля, че е заради това — каза тя, като посочи подутата си уста. — Опитах се да не му се изпречвам на пътя тази сутрин — не слязох на закуска, — но Палм вече му беше казал за схватката ни и той се качи побеснял в стаята ми.

Палм… разбира се! Бях се показал толкова глупав да му кажа истината за раната на главата си.

— Отрекох всичко, но той отказа да ми повярва. Виж, моля те, не си тръгвай. Просто ми дай време да го обработя. Ще го убедя, обещавам. Повярвай ми, мога да го направя.

— Какво ще правя дотогава?

— Намери си работа. В кланицата наемат хора на ден. Ти си едър и силен за възрастта си — ще те приемат. После, когато ядът на баща ми попремине, ще знам къде да дойда да те намеря…

Не можех да се откажа от мечтата си, ако все още имаше шанс, така че след по-малко от час се бях присъединил към опашка от мъже, търсещи работа, пред кланицата.

Възложиха ми да събирам мършата в големи кофи и да я изсипвам в една каца, и прекарах целия дълъг ден, вършейки това. Беше мръсна, смрадлива и изтощителна работа. Смрадта на кръв и изпражнения беше навсякъде и когато свърших, дълго след залез-слънце, отнесох тази воня със себе си.

Докато дните минаваха, се опитвах дори да не мисля за краткото време, което бях прекарал като един от възпитаниците на Тайрън. Контрастът между него и сегашното ми занимание беше твърде болезнен. Онова беше истински рай; сега бях в ада. Не можех да повярвам, че съм бил толкова лекомислен, та да го пропилея.

Всяка сутрин трябваше да се присъединявам пак към опашката, за да ме наемат отново. В някои дни не получавах работа и тогава нямах много за ядене. Понякога изваждах късмет и получавах нощна смяна, за която се плащаше повече, но независимо дали имах пари, или не, бях принуден да спя сред кошарите за добитък. Заради сезона на Триг в града не бяха останали места, където човек да отседне.

Постепенно свикнах с вонята и започнах да намирам работата по-лесна. Можех да почувствам как заяквам и си създавам рутина.

Една нощ старшият майстор ме въведе в един склад да ми покаже кои кофи с мърша трябва да бъдат изсипани първи. Чух движение в един от тъмните ъгли и хвърлих поглед натам, предполагайки, че е поредният плъх. Наоколо ги имаше в изобилие — едри, със сиви мустаци и неутолим апетит. Добре си хапваха в кланицата.

Но главният майстор се намръщи и внезапно пое с едри крачки в посоката на шума, като отскубна една факла от стената, докато минаваше. Заинтригувано го последвах и никога няма да забравя гледката, която ни посрещна. Момиче, облечено в дрипи, беше коленичило пред кофа с мърша. Ядеше суровата пихтия, свитите й в шепи ръце бяха пълни с нея; струйка гъста, тъмна кръв се стичаше от устата й̀. Не можех да повярвам на това, което виждах.

— Изчезвай! — изкрещя главният майстор, като вдигна юмрук.

Момичето се изправи на крака и отвори уста, сякаш за да каже нещо. Но после нададе пронизителен писък и поредица от звуци, които може и да са били думи, но излязоха като смесица от стонове и безсмислено ломотене.

— Махай се оттук или ще почувстваш юмрука ми, мръсно, отвратително създание такова! — кресна мъжът, като пристъпи към нея.

Бях отвратен от момичето, но още по-силен беше инстинктът ми да й помогна. Какво се беше случило, за да я принизи до това състояние? Пристъпих по-близо, но тя придоби ужасено изражение, обърна се на пета и хукна в тъмнината, оставяйки зад себе си само кървави следи от стъпки.

Главният майстор ме изгледа сърдито:

— Тя е истински паразит и вероятно гъмжи от болести. Докосната е от Таласъма, така че не припарвай до нея!

— Докосната ли?

— Таласъма отвлича момичета от улиците. Несъмнено тя е била достатъчно лекомислена да остане навън след мръкване. И, да, той ги докосва — изсмуква душите от телата им. Остава само празна шушулка.

Това беше едно от момичетата, за които ми беше разказала Куин.

— Ами семейството й̀? — попитах. — Не е ли редно да е с тях?

— Тя вече не е тяхна дъщеря. Тя е животно без ум. Но не се безпокой, момче — няма да е наоколо за дълго. Пискюлестите ще дойдат да я приберат. Такъв е редът.

— Кои са пискюлестите? — попитах. Никога не бях чувал за тях.

— Слугите на Таласъма — отговори главният майстор. — Понякога обикалят из града след мръкване — още една причина да си стоиш вътре, след като слънцето залезе. Някои са били променени от Таласъма и вече не са напълно човешки същества. Ужасно грозни са и няма да повярваш колко са бързи и силни. Когато са наоколо, никой не е в безопасност.

Открих, че ми е трудно да се съсредоточа върху работата си през остатъка от тази нощ.

Не видях момичето никога повече.

12. Такива като теб

Истинските Джентаи могат да бъдат разпознати по татуировките на лицата си.

Истинските Джентаи са воини.

Амабрамсъм: Книга на мъдростта на Джентай

Една сутрин, когато слънцето изгряваше, на излизане от кланицата открих някой да ме чака.