Арена 13

— Да се биеш зад три — това предлага по-добър шанс за победа — каза Дейнън. — Това бих избрал аз. Така на човек никога няма да му се наложи да се изправи срещу Таласъма! Но за да притежаваш три лакса, ти трябва богат баща; да се биеш от позиция „мин“ е по-евтин начин да започнеш. Бас държа, че учителите по бойни умения като Тайрън също го предпочитат.

Той има голяма школа и трябва да осигури лаксите за начинаещи като нас. Дори и да поискам да се бия зад три лакса, не мисля, че би ми позволил.

— Значи не си доволен? — попитах.

— Просто ще трябва да се възползвам по най-добрия начин от това. Някои бойци в позиция „мин“ се справят добре. Вземи Кърн например — той отбеляза удивителен старт този сезон, като спечели и десетте си ранни състезания. Някои казват, че той ще бъде шампионът на Арена 13 тази година. Просто не мисля, че някога ще бъда достатъчно добър, за да успея от позиция „мин“. Иска ми се да стана създател на кодове.

— Бива ли те в използването на звуковите кодове? — попитах, изненадан. — Аз го намирам за много трудно.

— Трябва да се старая много по него, но бавно и сигурно напредвам. Тайрън не раздава често похвали, но каза, че съм започнал учението си много обещаващо.

Усмихнах се:

— Тогава може би ще станеш създател на кодове някой ден. В крайна сметка можеш да стигнеш до положението на Тайрън — най-успелият учител по бойни умения в Гиндийн с най-голямата школа от бойци.

Дейнън ми се ухили доволно:

— Никога не съм мислил истински да имам собствена школа, но ще пия за това — каза, пресушавайки остатъка от сока си. — Искаш ли да видиш езерото? Не е далече. Първо ще отида да намеря сервитьорката и да платя.

Усмихнах се и отново му благодарих. Не ми се нравеше да дължа пари, но харесвах Дейнън и това правеше щедростта му по-лесна за приемане.

След като той оправи сметката, тръгнахме покрай редицата от магазини. Внезапно Дейнън спря пред голяма витрина, пълна със стоки.

— Този магазин специализира в разни неща за Арена 13 — каза ми той.

На витрината бяха изложени жакетите, късите панталони и ботушите, каквито носеха бойците, както и мечове и кожени колани с две ножници.

— По-голямата част от тези неща са просто имитации, с емблемите на различните школи: предназначени са за почитатели. Не са истински; учители по бойни умения като Тайрън винаги възлагат на най-добрите художници в града да рисуват емблемите им. Но погледни ей там… — Дейнън посочи към далечния край на витрината. — Тези вещи втора употреба са предназначени за новите бойци — онези, които тепърва започват с малко средства, без подкрепата на някоя школа. Емблемите са махнати и повечето ботуши са протрити на петата — всички, освен един специален чифт.

Не беше нужно да ми казва кой точно. Всички ботуши бяха изработени от черна или кафява кожа — всички, с изключение на един чифт, който беше червен.

— Имаш предвид червените ботуши! — възкликнах.

Дейнън се усмихна:

— Да — изглеждат чисто нови, ако не броим подметките. В нощта, когато за пръв път почука, за да ме повика, Куин ми каза за тези ботуши. Беше ги пробвала и й бяха станали идеално, но Тайрън отказал да й ги купи. Казал й̀, че в главата й се въртят достатъчно безумни идеи и той няма да й угажда повече. Невероятно са скъпи. Няма начин тя да успее да намери такава сума.

Дейнън се усмихна:

— Палм възнамерява да й купи тези ботуши в края на сезона. Баща му е обещал много пари, ако спечели ТН. Не че това ще промени нещо, разбира се. Не мисля, че тя дори би ги приела от него.

Не ми харесваше идеята Палм да направи на Куин такъв подарък и се надявах, че Дейнън е прав — че дори да опиташе, тя щеше да откаже подаръка. Искаше ми се аз да можех да й купя онези ботуши. Това нямаше да промени чувствата й към мен — тя вече си имаше приятел, — но щеше да я направи щастлива. Обаче беше невъзможно и аз изтиках мисълта от ума си.

Стигнахме до края на пазарния площад, после продължихме през обточените с дървета улици към тревистия склон, който водеше нагоре към езерото. То беше голямо и с овална форма, спокойните му води отразяваха синевата на небето; към дървен пристан бяха привързани гребни лодки. Къщите свършваха тук; оттатък видях гора. Все едно бяхме в средата на нищото и внезапно, за пръв път, откакто пристигнах в Гиндийн, изпитах чувство на истински покой.

С Дейнън тръгнахме в посока на часовниковата стрелка по брега в дружелюбно мълчание, после се настанихме на тревата до малък поток, който беше един от двата притока на езерото.

— Ходеше ли на училище в Мипосин? — попита ме Дейнън. — Забелязах един от документите ти на писалището на Кърн — почеркът ти е много спретнат. Той вечно се оплаква, че моят е почти нечетлив.

Не бях говорил много за живота си преди пристигането си в Гиндийн.

— Фермата ни беше прекалено далеч от града — казах му. — Едно време ме учеше майка ми.