Арена 13

Отправихме се към няколкото ниски храсти и се снишихме, скрити от всеки, който се зададеше надолу по хълма към езерото.

— Оттук би трябвал да виждаме добре — казах.

Щом започна чакането, се почувствах любопитен, но спокоен. Гневът ми се беше уталожил и нямах истинско усещане за опасност. Със сигурност щяхме да сме в безопасност тук, нали?

Докато времето минаваше обаче, чувствата ми постепенно се промениха. Започнах да се тревожа. Тайрън нямаше да одобри това. Щеше да каже, че поемаме ненужен риск. Хвърлих поглед назад към най-близкия ред къщи. Вратите бяха затворени, а завесите — спуснати. Всички бяха на сигурно място вътре, с изключение на нас. Жителите на града бяха съвсем наясно с опасността от пискюлестите. Нямаше да поемат никакви рискове.

Чакахме и гледахме мълчаливо, докато още и още съмнения се въртяха като вихър из главата ми. След около половин час Дейнън започна да става неспокоен.

Промъкна се по-близо:

— Тайрън сигурно започва да се тревожи — прошепна. — Новината за това навярно вече е стигнала до него; ще заключи вратите си.

Дейнън имаше право. Досега Тайрън вече щеше да ни очаква обратно. Не исках отново да го ядосам. Почувствах няколко капки дъжд по лицето си и потреперих от студ; крачолите на панталоните ми още бяха подгизнали от газенето ни в езерото. Скоро щеше да се наложи да се връщаме.

— Нека да останем само още десет минути, после ще си тръгнем. Това устройва ли те? — попитах.

Дейнън кимна и продължихме да наблюдаваме и да чакаме. Бях сигурен, че са минали десет минути, но никой от нас не понечи да тръгне. Вече ръмеше, тънката мокра мъгла ни пречеше да виждаме идеално.

Но виждах достатъчно.

Сърцето ми подскочи, когато пискюлестите се появиха съвсем внезапно, източвайки с дълги скокове от дърветата като глутница грамадни сиви плъхове. Бързо ги преброих. Бяха поне две дузини. Водачът беше едър — може би два пъти по-едър от човек — и тичаше на четири крака. Другите бяха различно големи, някои на четири крака, повечето изправени, но тичащи със странна походка, която далеч не приличаше на човешка. Движеха се бързо и безшумно, облечени в сиви качулати мантии, които се влачеха по тревата. Помислих си, че ако слезеха по хълма за нас, щяха да ни хванат за секунди.

Пискюлестите се събраха около тялото на момичето, но един в края на глутницата внезапно повдигна глава. Лицето му беше толкова изпито, че приличаше почти на череп, очите бяха кухи черни ями. Стори ми се, че се взираше право в нас.

От страх сърцето ми заблъска като чук. Нима можеше да ни види? Може би можеше да ни усети по някакъв друг начин? Незабелязан от останалите от глутницата, той се втурна надолу по хълма, право към скривалището ни.

Дейнън ме погледна с разширени от страх очи и понечи да се надигне, сякаш се канеше да се обърне и да побегне. Хванах здраво ръката му и поклатих глава. Ако изпаднехме в паника и хукнехме, цялата орда пискюлести щеше да ни подгони из пустите улици. Нямаше да има никой, който да ни помогне. Щяхме да бъдем заловени и отведени в цитаделата на Таласъма. Нямаше да ни видят никога повече.

Пискюлестият единак спря близо до края на ниските храсти. Гледаше право към нас, но не помръдваше. Сърцето ми блъскаше толкова силно, та бях сигурен, че го чува. Внезапно създанието подуши много шумно, сякаш усещаше присъствието ни, и нададе дълбоко гърлено ръмжене. Дали можеше да ни помирише? Може би беше по-чувствителен от другите, които се интересуваха единствено от момичето?

Лицето на пискюлестия беше отчасти в сянка и отначало ми се стори, че има брада, но после той пристъпи още една крачка напред и видях, че цялото му лице беше покрито с козина.

Той изръмжа отново и си помислих, че ще ни нападне, но после чух странен бухащ звук от другите пискюлести.

Грамадният водач вдигна тялото на момичето и го понесе обратно нагоре по хълма. Останалите го следваха по петите, а пискюлестият близо до нас, който може би не искаше да бъде изоставен, затича бързо след тях.

Мигът на опасността беше отминал и скоро пискюлестите бяха изчезнали от поглед.

— За какво им е тялото й̀? — попитах Дейнън, като изпуснах въздишка на облекчение, щом осъзнах какъв огромен риск бяхме поели току-що.

Дейнън сви рамене:

— Предполагам, че ще го занесат на Таласъма. Той я е убил; сега тя му принадлежи. Вероятно е изцедил кръвта й до капка снощи и я е оставил да се носи покрай тръстиките. Случвало се е преди.

— Съжалявам, че те въвлякох в това — казах.

— Решението беше и мое, Лейф, така че аз също имам вина. Пискюлестите ловуват главно по тъмно — трябваше да се досетим, че не разчитат просто на очите си. Онзи, който беше сам, не можеше да ни види, но знаеше, че сме там. Размина ни се — но някой друг път може да не извадим такъв късмет. Да се надяваме Тайрън да не научи какво направихме току-що!

Тръгнахме, подтичвайки, докато размишлявах над това, което се беше случило току-що. Не можех да разбера това място: защо се допускаше това да се случва в град, който разполагаше с въоръжена сила, която да защитава обитателите му.