Арена 13

— Да, безспорно нарушаваше правилата — всички чакахме в шокирано мълчание. Никой не можеше да предположи как ще реагира Главният разпоредител. Но той просто се поклони и прие Мат като боеца, отправящ предизвикателството. Мат вече имаше една победа над Таласъма — обясни той. — Като счупи сферата и грабна късата сламка, се беше погрижил Таласъма да е принуден да се изправи срещу най-добрия противник, когото Колелото можеше да предложи — него. Таласъма искаше някого, с когото да се бие; Мат се беше предложил. Пинчън прие това и каза на всички ни да заемем позициите си.

Онази вечер ние, осемнайсетте бойци в галерията, гледахме слисано как три-гладът на Таласъма излезе на арената. Лаксите носеха черни доспехи и се движеха с бързина и грациозност, която не беше за вярване. Таласъма вървеше плътно зад тях.

— Как изглеждаше? — попитах.

— Когато се бие на арената, изглежда до голяма степен като човек — отговори Тайрън. — Но е по-едър от повечето и ръцете му са изключително дълги — като ръцете на лакс — и без нито един косъм. И носи бронзов шлем, който покрива изцяло главата му, чак до брадичката. Стига гърлото му да е открито за острието, никой досега не е и помислял да протестира — а и, така или иначе, никой не би се осмелил.

Не можех да повярвам на очите си, когато Мат последва собствения си лакс на арената и зае бойна позиция зад него. Носеше сребърен шлем, оформен като вълча глава, и държеше два меча. До този момент никой боец не беше носил оръжия на Арена 13. Те имаха просто церемониална функция и се носеха на колана. А колкото до шлема, защо не? Щом Таласъма можеше да го направи, защо не биваше да го прави Мат? Знаеш ли защо шлемът му беше с форма на вълча глава?

Кимнах:

— Защото е бил Джентай…

— Да. Беше Джентай.

Думата означаваше Народът на Вълка.

— Имаме няколко, които се бият в Триг сега, но Мат беше първият от народа си, който се състезаваше, променяйки името си, така че да получи разрешение. Разбира се, долу на юг, близо до Мипосин човек не е далече от племенните земи на Джентай. Сигурно си съвсем наясно какви предразсъдъци могат да имат хората. Не е ли вярно, момче?

Свих рамене:

— Там долу се върти голяма търговия. Тук в Гиндийн вероятно има повече предразсъдъци.

Тайрън ме погледна остро, а после продължи:

— Отначало Мат просто чакаше. Дори когато три-гладът на Таласъма предприе първата атака и се чу трясъкът от сблъсъка на меч с меч, пак не помръдна.

— Като Епсън в състезанието онази вечер ли? — попитах.

— Да, точно. Но после лаксът на Мат направи две бързи стъпки напред, възползвайки се от предимството си, а Мат пристъпи там, където бе пристъпил той, и се приведе отново, в очакване. Атакуваха още веднъж, но този път два от трите отклониха вниманието на неговия лакс, а третият се втурна отстрани, търсейки да уцели плътта му. Мат се извъртя рязко, за да го посрещне, и се хвърли напред. Собственият му лакс се обърна наполовина, за да го предпази, но беше твърде късно: той вече беше обречен. Избегна първото острие, но второто го удари високо по слепоочието — удар, който щеше да разцепи черепа му надве…

— Вълчият шлем го е спасил — казах. — Откъде го е намерил?

Тайрън не обърна внимание на въпроса ми. Подозирах, че се дразнеше, задето го прекъсвах.

— Мат беше приведен, съвземайки се от удара по главата, но, за наша изненада, внезапно се изправи, забивайки меча си в гърлото на лакса на Таласъма. Лаксът падна настрани и назад, като едва не издърпа меча от ръката на Мат. Но той не го пусна.

Беше удивително. Едва си чувах мислите, толкова силен беше шумът от тълпата. Човек беше повалил лакс. Това не беше правено никога преди. Случваше се за пръв път! То промени начина, по който мислим за битките на арената. Мат показа какво беше възможно и, макар да е трудно постижимо, сега се случва по един-два пъти всеки сезон.

Разбира се, все още не беше свършено. Мат се оттегли зад лакса си и остана много близо до гърба му; настроен от гениалния Гюнтер, лаксът можеше да се справи с останалите два на Таласъма. Битката определено беше приключила преди гонга, който щеше да призове Таласъма и Мат да се бият пред защитниците си. Мат беше спечелил и всички в галерията полудяха.

Сега бяхме стигнали до много значим момент. Битката срещу Таласъма винаги беше до смърт, но дотогава винаги бе загивал човекът. Понякога те биваха тежко ранени — пленявани от Таласъма и отвеждани в цитаделата му, за да не бъдат видени никога повече. Но сега ролите се бяха разменили. Над арената се възцари тишина.

Какво щеше да направи Мат? Дали щеше да се осмели да убие джина? Таласъма все още имаше мечовете си. Дали щеше да се съпротивлява, или щеше да приеме поражението, каквото означаваше изваждането на лаксите му от строя?