Арена 13

Именно Таласъма най-накрая намери изход. Предложи да има едно последно състезание, което да реши нещата. Ако бъдеше победен, нямаше да дойде на Арена 13 никога повече. В замяна настоя Мат да се бие пред лакса си по време на цялата схватка, докато самият Таласъм щеше да се бие зад своя три-глад. Предложението беше жестоко и нечестно, но, за облекчение на всички, Мат прие. Сега хората се страхуваха; дори приятелите му искаха нещата да се решат.

Никой не си представяше, че Мат може да спечели това петнайсето състезание. Излизайки на Арена 13 онази вечер, сигурно се е чувствал съвсем сам.

Виждаш ли, два дни преди битката, Гюнтер изведнъж рухна, докато ядеше късната си вечеря. Някои твърдят, че бил отровен.

— Може ли да го е направил Таласъма? — попитах.

Тайрън сви рамене:

— Със сигурност би могъл да го уреди, макар че така и не беше доказано. Но въпреки че шансовете не бяха на негова страна, Мат спечели онзи последен двубой — макар че му струваше скъпо. Беше тежко ранен и изгуби много кръв; левият му крак беше непоправимо увреден и му остана лошо куцане, така че не можеше да се бие на Арена 13 никога повече. Представи си само! Това беше животът му, а сега го беше изгубил завинаги.

Таласъма обаче не удържа на думата си: все още идва в Колелото, за да отправи предизвикателство, и за някой злощастен боец в позиция „мин“ това все още е краят. Управата на Колелото понася значителни финансови загуби. Това удря в джоба всички, защото бойците и учителите по бойни умения трябва да плащат таксата, която се налага за покриване на дефицита. Така че всеки плаща според печалбите си; моята сметка е толкова голяма, че се отразява на онова, което мога да си позволя да похарча за лакси тази година.

В крайна сметка победителят бе Таласъма. Мат изгуби онова, което обичаше най-много — битките на арената. Някои казват, че всичко е било напразно, но аз не съм съгласен. Мат и Гюнтер вдъхновиха цяло поколение учители по бойни умения и бойци. Показаха ни какво е възможно.

— Значи Мат се е върнал да изживее остатъка от дните си при племето Джентай. Казват, че умрял там спокойно, сред собствения си народ.

Тайрън вдигна чашата към устните си и пресуши последното вино. Когато ме погледна, очите му бяха твърди и не се усмихваха.

— Но ти и аз знаем по-добре, нали, момче. И двамата знаем къде свършва легендата и продължава животът на човека. Така че кажи ми, Лейф, сине на Мат, какво кара един син да се отрече от родния си баща?

16. Малодушието на Мат

Онези, които правят първите стъпки, рядко правят последните.

Амабрамсъм: Книга на мъдростта на Джентай

— Как разбрахте? — попитах.

— Заподозрях го втория път, когато се срещнахме — каза Тайрън, прекосявайки стаята, за да напълни отново чашата си от гарафата. — Не само заради начина, по който улови кинжала, който ти подхвърлих. А начина, по който се поклони след това — позата на тялото ти; моментното колебание преди поклона; после накланянето на лявото ти рамо малко пред дясното. Направиш ли това на арената, всеки, който е виждал баща ти да се бие, ще те разпознае като негов син.

Той се върна на мястото си и след като отпи глътка вино, продължи:

— Беше точно същото, когато повали тренировъчния лакс. След това се поклони. Притежаваш същата арогантност; същата вяра в себе си. И двете качества са жизненоважни, ако искаш да постигнеш успех на Арена 13.

И, разбира се, ако се вгледам внимателно, мога да видя лицето му в твоето. Щом човек узнае, е достатъчно ясно. Исках да бъда сигурен, затова изпратих човек в Мипосин да разбере истината. Той говорил с фермера, за когото си работил. Върна се преди пет дни и потвърди онова, което бях заподозрян.

Зъбчатите колелца в ума ми се завъртяха назад:

— Затова ми дадохте втори шанс…

— Да. Но този шанс зависи от това сега да ми кажеш истината.

Не беше лесно да кажа истината. Никога преди не бях разказвал на никого цялата история — никога дори не бях намеквал на някого в този град. Беше трудно да принудя думите да излязат от устата ми, но това трябваше да се направи. Бъдещето ми с Тайрън, надеждата ми да се бия на Арена 13 зависеха от това.

— Таласъма уби майка ми — казах му. — А баща ми просто се отдръпна и позволи това да се случи. После се самоуби.

— Това е само скелетът на историята. Или го облечи в плът, или се намери друг учител по бойни умения! — сопна се Тайрън с твърди като кремък очи.

— Баща ми не се върнал при народа си — или, ако го е направил, не е останал дълго. Купил малка ферма южно от Мипосин. Скоро след това срещнал майка ми, Шола. Тя не била Джентай. Родил съм се две години по-късно. Бях единственото им дете.

Въпреки горчивината, която изпитвах сега, не можех да не се усмихна при спомена за детството си. Баща ми харесваше фермерската работа и знаех колко много обичаше мен и майка ми. Бяхме щастливи; наистина щастливи. Често си мислех, че никога повече няма да бъда толкова щастлив.

Тайрън ме изтръгна от унеса ми.