Арена 13

— Защо някой не направи нещо по въпроса? — зачудих се. — Таласъма може незабелязано да убие някого през нощта, но защо на пискюлестите се позволява да влязат в града и да вземат тялото? Посред бял ден е — къде е Гвардията на Протектора?

— Никога не биха се намесили в делата на Таласъма. И е събота. Ако не броим няколко, оставени на пост, повечето сигурно са в казармата си и лочат ейл като прасета, каквито са. Така стоят нещата тук, Лейф. Таласъма управлява.

— Тези пискюлести са толкова много — казах. — Бяха като глутница диви животни.

— Да, ловуват на големи глутници — каза Дейнън. — Сигурно е имало други, наблюдаващи от дърветата.

Тръгнахме обратно към къщата на Тайрън. Пазарният площад беше пуст и започваше да вали силно. Бях разгневен от онова, на което току-що бях станал свидетел. Малко преди това отпивахме плодов сок на слънце; всички се наслаждаваха… А през цялото време, без наше знание, тялото на мъртво момиче се е носело в езерото, в очакване да бъде открито.

Таласъма и слугите му можеха да правят каквото си искат.

Какво ужасно място беше това.

15. Легендата за Мат

Започнах да чувствам себе си като израз на една по-висша сила, аспект на Ним, богинята на всички кодове, движения и танц. Не просто танцувах поредиците от стъпки на Тригладиус. В известен смисъл се бях превърнал в тези поредици.

Заветът на Мат

На вечеря се чувствах объркан. Не можех да си избия от ума бялото лице на онова клето момиче и се мъчех да следя и да се включвам в разговора на масата. Както обикновено, Палм се перчеше, говорейки отново и отново за трите лакса, които Тайрън щял да настрои за него. Изобщо не ме поглеждаше в очите, но Дейнън слушаше с вежливо изражение на лицето.

Дочувах разговора в другия край на масата, където Къри, Тайрън, Тийна и Куин обсъждаха мъртвото момиче. Само едно нещо разведряваше малко настроението ми: в един момент улових погледа на Куин и тя ми се усмихна. Вероятно усмивката беше просто приятелска, но сърцето ми подскочи от радост.

После, в края на вечерята, Кърн се приближи да говори с мен.

— Тайрън иска да те види горе в кабинета си след около пет минути. Това е стаята точно в най-горната част на къщата. Не можеш да я пропуснеш.

Сърцето ми се сви. Дали беше разбрал за Дейнън и мен и срещата ни с пискюлестите? Кърн сигурно беше прочел опасението върху лицето ми, защото ми се усмихна мило и ме потупа по рамото:

— Не се тревожи, Лейф. Не си загазил — но не го карай да чака!

Изкачих стълбите към кабинета на Тайрън. За пръв път досега отивах там. Въпреки успокоителните думи на Кърн бях много нервен. Това щеше да е и първият път, когато щях да говоря истински с Тайрън, откакто ми беше позволил да се върна.

Почуках леко на вратата, но нямаше отговор. Точно се канех да почукам отново, когато Тайрън отвори вратата.

— Влизай, Лейф, и сядай там, до огъня.

Усмихнах се и се настаних на мястото, което беше посочил, като се огледах набързо из стаята. Облицована с ламперия от тъмен, полиран махагон, тя беше мебелирана с кожени столове, а по дъските на пода пред огъня бяха постлани бели вълчи кожи. Това явно бе кабинетът на много заможен човек.

Докато оглеждах мястото, мислейки си колко различно беше от дома от детството ми, нещо привлече погледа ми. На стената имаше запечатана стъклена витрина. Вътре имаше една-единствена полица, върху която, поддържани от тежки подпори за книги, издялани в образ на вълк, стояха шест-седем тома, подвързани с мека кафява кожа. Изглеждаха много древни.

Тайрън прекоси стаята, отиде до масата в далечния ъгъл и си наля чаша червено вино от една гарафа. Върна се, като носеше чашата, и седна в стола срещу мен. Отпи глътка вино и ми се усмихна.

Усмивката беше успокоителна; накара ме да се почувствам по-удобно.

— Кърн ми казва, че се справяш добре, откакто се върна. Казва, че усвояваш много от стъпките с лекота, сякаш вече си запознат с тях. Кой те е учил?

Поколебах се, преди да отговоря:

— Баща ми е прекарал известно време в този град и знаеше стъпките на Триг. Той ме научи на няколко движения. Както казах, бях участник в битки с тояги.

— Много момчета ли изгубваха предните си зъби?

— Някои — да. Беше риск, който поемахме.

— Надявам се дъщеря ми да успее да запази своите — изръмжа Тайрън. — Дори сега ще е достатъчно трудно да я омъжа. Знам, че с Куин сте приятели, но това приятелство носи със себе си някои отговорности. Знаеш ли какво имам предвид?

Дали се канеше да ме предупреди да стоя далече от дъщеря му? Дали затова ме беше повикал в кабинета си?