Арена 13

Той се обърна, давайки ни знак да го последваме, и ние тръгнахме след тримата конници надолу по склона към Гиндийн. Не беше нужно да обясняват какво правеха тук. Джентай ни осигуряваха ескорт, пазеха ни от всички пискюлести, които все още се спотайваха в тъмнината.

Никой от нас не говореше. Куин и Йон се бяха прегърнали. Тя още плачеше тихо.

Когато наближихме първите къщи, тримата мъже спряха конете си, докато Куин и Йон продължиха напред, все още преплели ръце.

Вдигнах ръка за поздрав, в благодарствен жест, и понечих да ги последвам, но предводителят ме повика.

— Почакай, братко — каза той.

Обърнах се, направих няколко стъпки нагоре по склона и застанах пред него. Беше използвал думата „братко“ за втори път.

В първия случай не бях обърнал особено внимание на това, приемайки, че е просто обичайно обръщение, но втория път тонът на гласа му ми подсказа, че е разпознал джентайската ми кръв.

После осъзнах нещо. Онези знаци по лицето му изобщо не бяха направени с боя. Бяха татуировки. Завъртулките и линиите му придаваха свиреп, опасен вид.

— Как те наричат? — попита той.

Отговорът ми се изля неканен от устните ми:

— Аз съм Лейф, син на Матиас. — Бях проговорил бързо — твърде късно беше да взема думите си назад.

Хвърлих поглед надолу по хълма, разтревожен, че Куин и Йон може да са чули, но те вече бяха доста далече и изглеждаха изцяло погълнати един от друг.

— Матиас ли? Да не би да имаш предвид онзи Матиас, който се е бил с Таласъма на арената в града? Онзи, чието истинско джентайско име беше Лазар?

Кимнах.

— Той беше смел човек и имаше умения — каза ездачът, — но избра погрешния път. Не допускай същата грешка. Ела с нас сега и се бий за народа си.

— С кого да се бия? — попитах.

— Първо трябва да си върнем тази земя от предателя, който нарича себе си Протектор — отвърна воинът джентай, — и да я прочистим от отвратителни създания като Таласъма. Щом сторим това, ще препуснем отвъд Бариерата, за да сразим онези, които ни затвориха тук.

Челюстта ми увисна от удивление. Това, което казваше, бе невъзможно. Дори ако Джентай имаха достатъчно воини да победят Протектора, какъв шанс имаха срещу онези, които дебнеха отвъд Голямата бариера? Но той говореше спокойно, изпълнен с увереност. Това не беше перчене, а заявяване на намерение. Нещо, за което той наистина вярваше, че може да бъде постигнато.

— Съжалявам — казах. — Все още ми предстои да свърша нещо тук в града. Нещо, което се заклех да изпълня.

Надявах се, че нямаше да ме разпитва повече. Дали щеше да се разсмее, ако му кажех, че възнамерявам да победя и убия Таласъма на арената? Вече бях казал повече, отколкото беше редно.

— Тези неща ще се случат по време на твоя живот. Искаш ли да бъдеш част от това, което правим?

— Когато изпълня задачата си тук, с радост ще се присъединя към вас.

— Първо направи каквото трябва. После тръгни на юг, дълбоко навътре в гората. Името ми е Конит. Когато поискат от теб да кажеш защо си дошъл, попитай за мен. Скоро ще стана водач на народа си. Тогава нещата, за които говоря, наистина ще се случат.

С тези думи Конит обърна коня си и поведе другите обратно нагоре по хълма. Продължих надолу по склона след Куин и Йон. Нямаше и следа от тях, затова се отправих към къщата на Тайрън; в главата ми бушуваше вихър от мисли.

Знаех, че владетелят на Джентай е жена. Племето беше матриархално — винаги се бе управлявало от жени. Така че как можеше да ги предвожда мъж?

Куин беше тъмна сянка, спотайваща се на пътеката до къщата. Йон вече си бе отишъл. Тя извади ключа си и отвори задната врата, като се опитваше да вдига възможно най-малко шум. Почти очаквах Тайрън да ни чака вътре, но къщата беше тиха и тъмна.

Щом се върнахме в стаята й̀, Куин побърза да отвори свързващата врата.

— Наспи се хубаво нощес — прошепна тя. — Утре ще има големи неприятности. Пискюлестите задържаха парите на баща ми, така че ще трябва да му разкажа какво е станало. И бездруго ще разбере съвсем скоро, така че е по-добре да му кажа аз. Ще се опитам да не те замесвам в това, стига да мога. Но каквото и да стане, няма да те отпрати отново, това ти го обещавам.

Кимнах и насила залепих усмивка на лицето си. Какво струваше това обещание? В края на краищата, миналия път не беше успяла да ме спаси от гнева на баща си.

Обратно в спалнята, аз се съблякох и се покатерих в леглото. Въпреки всички уверения на Куин, не си правех илюзии за следващия ден. Очаквах да поема известна част от вината; вероятно достатъчно, за да сложи край на обучението ми при Тайрън.

Чувствах се огорчен и ядосан. Към пладне утре можеше отново да съм на път на юг, а с мечтата ми да е свършено. Но сега поне имах къде да отида. Щях да потегля към земите на Джентай.

Един слуга дойде да ме повика точно преди зазоряване. Беше ми наредено да се облека бързо и да сляза долу. Тайрън ме чакаше с мрачно лице. Посочи към задната врата и аз го последвах навън в тъмнината, треперейки на мразовития въздух.