Авемпарта

По-високо и по-високо се изкачваха, докато най-накрая стигнаха върха на Амбърските възвишения. Знаменитата планинска област се отличаваше като оголено място с ниска трева и гола скала. Тя бе част от дълга верига, служеща като граница между кралствата на Уоррик и Ол-бърн. Олбърн бе третото по сила и просперитет кралство в Аврин, след Уоррик и Меленгар. По-голямата част от земите му бяха покрити с гори, а бреговете му бяха изложени на чести набези от Ба Ран Гхазел, които нападаха светкавично, отвличайки ималите нещастието да попаднат в ръцете им и опожарявайки всичко онова, което не можеха да плячкосат. Владетелят му, крал Арманд, бе поел короната едва отскоро, след внезапната смърт на своя предшественик. Докато крал Рейнълд беше роялист, Ейдриън бе останал с впечатлението, че новият крал е ако не открит привърженик, то поне силно симпатизира на империалистите. Това беше лошо за Меленгар, чиито съюзници се топяха всеки ден.

Амбърските възвишения събуждаха любопитството дори и на местните жители заради вертикалните камъни, масивните сиво-сини скали, издълбани в уникално преливащи се форми. Изглеждаха почти органични в заоблените си извивки, като куп виещи се змии, губещи се и излизащи изпод върха. Ейдриън нямаше ни най-малка представа какво е било първоначалното предназначение на камъните. Съмняваше се, че някой изобщо знае. Останки от лагерни огньове бяха пръснати около камъните, последните от своя страна увековечени с обичайните надписи: взаимни уверения във вечна обич или слогани: „Марибор е Бог!“, „Националистите са куку“, „Наследникът е мъртъв“ и дори „Таверна «Сивата мишка» -все надолу по хълма“. От върха можаха да видят разстилащата се в краката им Колнора, докато на североизток лежаха безконечни мили гъста девствена гора, където кралствата на Олбърн и Дънмор се докосваха. За Ейдриън гората представляваше солиден океан зеленина - мили сурова дивота, отвъд която лежеше селце на име Далгрен.

Тъй като вятърът на върха бе хладен и достатъчно силен, за да пропъди мухите, мястото бе отлично за следобедно похапване. Подкрепиха се с осолено свинско, твърд черен хляб, краставици и лучец. Бе типа храна, над която Ейдриън би се навъсил в града, но на пътя изглеждаше прекрасно поради по-малкото възможности и по-острия апетит. Наблюдаваше как Тракия седи на тревата и гризе краставичка, като внимава да не изцапа новата си рокля. Тя се взираше с отнесен вид, поемайки си дълбоко дъх.

- За какво мислиш? - попита той.

Тя се усмихна стеснително и нему се стори, че забелязва оттенъци на тъга:

- Просто си мислех колко е прекрасно тук. Колко хубаво би било да живея в някоя от фермите, покрай които минавахме. Няма да ни трябва нещо префърцунено, нито дори къща - татко може да построи къща съвсем сам и да обработва всякаква земя. Няма нищо, което да не може да направи, след като веднъж си го науми, а веднъж науми ли си го, няма отказване.

- Сигурно е прекрасен човек.

- О, такъв е. Много е силен и уверен.

- Изненадан съм как те е пуснал сама.

Тракия се усмихна.

- Не си извървяла пеша целия този път, нали?

- О, не, качих се в каруцата на един амбулантен търговец, който се отби с жена си в Далгрен. Не искаха да стоят повече от една нощ и ми позволиха да пътувам с тях.

- Пътувала ли си много преди?

- Не. Бях родена в Гламрендор, столицата на Дънмор. Семейството ми обработваше под аренда ферма на Негова светлост. Преместихме се в Далгрен, когато бях на около девет и оттогава не бях напускала селото. Дори не мога да кажа, че си спомням особено много от Гламрендор. Помня само, че беше мръсно. Всички сгради бяха дървени и пътищата бяха много кални - поне така съм го запомнила.

- Още си е така - вмъкна Ройс.

- Не мога да повярвам, че си имала смелостта да тръгнеш просто така - каза Ейдриън, клатейки глава. - Трябва да е било доста разтърсващо да напуснеш Далгрен и след няколко дни да се озовеш в най-големия град в света.

- О, беше - отвърна тя, издърпвайки с малкия си пръст няколко опитали се да влязат в устата й косъма. - Почувствах се глупаво, когато осъзнах колко трудно ще бъде да ви открия. Очаквах, че ще е нещо като у дома, където бе достатъчно да попитам някого и той щеше да знае къде сте. В Колнора имаше много повече хора, отколкото очаквах. Ако трябва да съм честна, това се отнасяше до всичките ми очаквания. Търсех и търсех, и си мислех, че никога няма да ви открия.

- Предполагам баща ти ще се притеснява.

- Не, няма - отвърна тя.

- Но ако...

- Какви са тези неща? - попита тя, сочейки към изправените камъни с краставицата си. - Тези сини камъни. Толкова са странни.

- Никой не знае - отвърна Ройс.

- От елфи ли са били направени? - попита тя.

Ройс наклони глава и я погледна.

- Как разбра?

- Приличат малко на кулата край селото ми - онази, за която ви наех да отворите. Същите камъни - поне така ми се струва. Кулата също изглежда синя, но може и да е заради разстоянието. Забелязали ли сте как нещата изглеждат сини отдалеч? Предполагам ако можех да се доближа до нея, тя току-виж се окаже сива.

- Защо да не можеш?

- Защото е в средата на реката.