Авемпарта

- Дойдох тук с брадва, нож и не още много неща. Останалите бедни души бяха достатъчно глупави да ме последват, защото им казах, че ги очаква по-добър живот, а те сглупиха да ми повярват - той протегна ръка. - Наричайте ме Винс.

- Аз съм Дилън Макдърн - каза голият до кръста мъж. - Тукашният ковач. Предположих ще искате да знаете това. Имате коне, нали? Момчетата ми казват, че завели два в конюшнята преди малко.

- Това е Мей - каза Винс, представяйки старата жена. Тя кимна бавно. След като се бе изяснило, че Тракия е добре, старата жена се прегърби, а очите и станаха матови и отнесени, докато тя се отдалечаваше с клонките си.

-Не й обръщайте внимание. Тя... не й е леко напоследък - Винс хвърли поглед към Дилън, който кимна.

Момчето се завърна, водейки още един мъж. По-стар от Макдърн, по-млад от Грифин и по-слаб от двамата, той влачеше крака, присвивайки очи напук на оскъдната светлина. В ръцете си държеше прасенце, което се мъчеше да промени този факт.

- Защо си си донесъл прасето, Ръсел? - попита го Грифин.

- Момчето каза, че съм ви бил нужен. Каза, че било спешно.

Грифин погледна към Дилън, който му върна погледа с лихвата на

повдигнати рамене:

- Спешните случаи често могат да бъдат разрешавани с прасета, нали?

Ръсел се намръщи:

- Едвам я хванах. Раздразва се след цял ден с Пърл и няма начин да я пусна сега, като пада нощта. Какъв е спешният случай?

- Оказа се, че няма такъв. Фалшива тревога - каза Грифин.

Ръсел поклати глава.

- В името на Мар, Винс, изплаши ме до смърт. Следващия път ще увиснеш на въже, само и само да уплашиш хората.

- Не беше нарочно - посочи с глава Ройс и Ейдриън. - Мислехме, че тези са замислили нещо.

Ръсел ги погледна:

- Посетители, а? Откъде идвате?

- Колнора - отвърна Тракия. - Аз ги поканих. Есра каза, че те могат да помогнат на баща ми. Надявах се, че ще им позволиш да останат с нас.

Ръсел я погледна и въздъхна тежко с навъсване, събрало крайчетата на устата му.

- О, добре тогава - заекна Тракия, изглеждайки засрамена. - Мога да попитам дякон Томас дали...

- Разбира се, че могат да нощуват при нас, Тракия. Не би трябвало дори да питаш за подобно нещо - хващайки прасенцето под мишница, той постави ръка на лицето й и я погали по бузата. - Просто Лина и аз. бяхме убедени, че си си отишла. Че си намерила по-добър дом.

- Никога не бих изоставила баща си.

- Не. Не, предполагам не би. Ти и баща ти сте си лика-прилика в това отношение. Камъни и двамата. Марибор да е на помощ на онзи, който намери когото и да е от вас на пътя си.

Прасето направи опит да избяга, извивайки се, ритайки с копитца и квичейки. Ръсел го улови точно навреме.

- Трябва да се връщам. Жената ще ме търси. Ела, Тракия. Доведи и приятелите си - поведе ги към къщиците. - В името на Мар, момиче, откъде си взела тази рокля?

Докато останалите се раздвижиха, Ройс остана на мястото си. Ейд-риън му хвърли любопитен поглед, но продължи с другите. Партньорът му остана на пътеката, наблюдавайки как селяните бързат да оползотворят последните остатъци дневна светлина: носейки вода, окачайки дрехи, събирайки животни. Пърл обикаляше около кладенеца със сведено само до две прасета стадо. Мей Дръндъл излезе от къщата си с дръпната забрадка и висяща сива коса. За разлика от останалите, тя се движеше бавно. Тя отиде встрани от дома си, където имаше три забити в земята дъски, подобно на маркировките на Касуелови. Постоя права за миг, сетне коленичи за известно време и накрая се прибра обратно вътре. Тя бе последният прибрал се жител на селото.

Навън останаха само Ройс и мъжът до кладенеца.

Който не беше фермер.

Ройс го бе забелязал от мига, в който се бяха завърнали. Дългата му стройна фигура мълчаливо се опираше на излака, отпочивайки в сенките, така че почти се сливаше с фона. Косата му се лееше свободна по раменете: тъмна с редки сребърни жилки. Имаше високи скули и дълбоки мрачни очи. Обгърналата го дълга роба блестеше с последните слънчеви лъчи. Бе неподвижен. Очевидно чакането не го безпокоеше и бе отлично обучен в изкуството на търпението.

Не изглеждаше стар, но крадецът не се оставяше това да го заблуди. Мъжът не се бе променил особено, откакто преди две години Ройс, Ейд-риън, младият принц Олрик и монах на име Майрън му бяха помогнали да избяга от затвора Гутария. Цветът на робата му беше различен, ала пак неопределим. Колебанието на Ройс този път варираше между тюркоазено и тъмно зелено. Както винаги, широките ръкави скриваха отсъствието на ръце. Също така си бе пуснал брада.

Наблюдаваха се един друг, сетне Ройс мълчаливо прекоси поляната. Два призрака, срещащи се на кръстопът.

- Отдавна не сме се виждали, Есра. Или да те наричам господин Хаддон?

Мъжът наклони глава, повдигайки очи.

- И аз се радвам да те видя, Ройс.

- Откъде знаеш името ми?

- Магьосник съм. Или това ти е убягнало при последната ни среща?

Ройс помълча и се усмихна:

- Знаеш ли, може и да е. Дали няма да е по-добре да ми го запишеш, за да не го забравям повече?

Есрахаддон повдигна вежда:

- Това беше малко грубо.

- Откъде знаеш кой съм?