Авемпарта

Сега навън бе тъмно. От мястото си, Ейдриън не виждаше много -тук и там тънка ивица лунна светлина успяваше да се добере до земята. Премигваха светулки. Всичко останало се изгубваше в обгръщащата чернота на гората.

Ръсел придърпа табуретка и седна срещу двамата крадци. Запалвайки дълга глинена лула с тресчица дърво, той рече:

- Е, как възнамерявате да помогнете на Терън да убие чудовището?

- Ще направим каквото можем - отвърна Ейдриън.

Ръсел запуфка силно с лулата си, за да се убеди, че ще потегли, сетне угаси клечицата в пода.

- Терън е над петдесет. Знае как се държи вилата, но се съмнявам някога да е похващал меч. Вие двамата ми приличате на типа хора, които са виждали битка отблизо, пък Ейдриън дори има не един, а три меча. Щом някой носи толкова мечове, значи знае да ги ползва. Чини ми се, че двамца като вас могат да сторят много повече от това да помогнат на един старец да си намери смъртта.

- Ръсел! - смъмри го Лина. - Те са наши гости. Вземи ги полей с вряща вода, като си почнал!

- Просто не искам да видя проклетия глупак да умира. Ако маркгра-фът и рицарите му не са имали шанс, то какво би могъл да направи старият Терън? Дъртак с коса. Какво се опитва да докаже? Колко е храбър ли?

- Не се опитва да докаже нищо - внезапно се обади Есрахаддон и гласът му укроти стаята като изпусната чиния. - Опитва се да се самоубие.

- Какво? - запита Ръсел.

- Прав е - каза Ейдриън. - Виждал съм го преди. Войници - професионални войници - смели мъже, просто стигат до момент, в който тежестта им идва в повече. Всичко може да послужи за причина: твърде много смърт, убит приятел, дори нещо тривиално като смяна на времето. Познавах мъж, който бе сред предните линии в дузини битки. Отказа се, когато куче, с което се беше сприятелил, бе убито и изядено. Естествено, подобен воин не може да си отиде просто така, не може да се откаже. Трябва да си отиде в бой. Така че те се втурват незащитени, избирайки си предварително обречена битка.

- Тогава не бива да ви губя времето - каза Тракия. - Ако баща ми не иска да живее, то каквото има в онази кула не може да го спаси.

Ейдриън съжали за думите си и добави:

- Всеки ден, в който той остава жив, носи шанса да намери нова надежда.

- Баща ти ще се оправи, Тракия - каза й Лина. - Този мъж е здрав като гранит. Ще видиш.

- Мамо.

Лина не обърна внимание на детето:

- Не ги слушай на тези хора. Те не познават баща ти, за да говорят така за него.

- Мамо.

- Честно, да кажеш на бедното дете нещо подобно, след като е загубила семейството си...

-Мамо!

- Какво е толкова важно, Тад? - Лина почти изкрещя на детето.

- Овцете. Виж овцете.

Тогава всички го забелязаха. Сблъскани в ъгъла на стаята, овцете бяха притихнали по време на вечерята. Куп вълна, за чието съществуване Ейдриън бе забравил. Сега те се блъскаха една друга, бутайки се срещу дъската, която Ръсел бе поставил. Звънчето на врата на Мами дрънчеше, докато козата се раздвижи неспокойно. Едно от прасетата се стрелна към вратата и Тракия и Лина го уловиха в последния миг.

- Деца. Слезте долу - приглушено извика Лина.

Трите деца се спуснаха от тавана, където бяха пропъдени по време на вечерята заради неочакваната пренаселеност. Майка им ги събра около себе си в центъра на къщата. Ръсел се надигна от табуретката и угаси огъня с мръсната вода.

Обгърна ги мрак. Никой не продумваше. Навън щурците замлъкнаха. Жабите ги последваха секунда по-късно. В къщата животните продължаваха да шават неспокойно. Друго прасе се стрелна. Ейдриън чу копитцата му да тропат по пръстения под по посока на вратата. Усети Ройс да се раздвижва до себе си, сетне настъпи тишина.

- Ето, някой да го вземе - прошепна Ройс. Тад пролази по посока на звука и пое прасето.

Чакаха.

Звукът започна глухо и неясно. Пъхтене, помисли си Ейдриън, като духало, подклаждащо пещ. Разнесе се по-наблизо, по-силно, по-измъче-но - мощен и силен. Звукът се разнесе над главите им и Ейдриън инстинктивно погледна нагоре, но видя само тъмнина. Ръцете му се преместиха на петите на мечовете.

Трумп. Трумп. Трумп.

Седяха свити в мрака, слушайки, докато звукът се отдалечи, сетне отново стана по-силен. Пауза - пълна тишина. В къщата всички затаиха дъх.

Хряс!

Ейдриън подскочи при шумния трясък, който прозвуча като експло-дирало дърво. Сграбчване, раздиране, разчупване - цяла бран насилствени звуци. Писък. Женски глас. Изкрещяването бе истерично и безумно.

- Мили Марибор! Мей! - проплака Лина.

Ейдриън скочи на крака. Ройс вече бе станал.

- Не си губете времето - каза им Есрахаддон. - Тя е мъртва. Не можете да направите нищо. Чудовището не може да бъде наранено от оръжията ви. То...

Двамата бяха вече излезли.

Ройс бе по-бърз и търчеше към къщицата на Мей Дръндъл. Ейдриън не виждаше по-далеч от носа си и сляпо последва шума от стъпките на Ройс.

Виковете спряха - рязък, груб край.

Ройс спря и Ейдриън за малко да го отнесе.

- Какво има?

- Покривът е откъртен. Има кръв по целите стени. Няма я. Няма го.

- Го? Видя ли нещо?

- Зърнах го за секунда, но бе достатъчно.

5 Цитаделата