Авемпарта

- Това е наистина извратено - каза Ариста, докато се претъркулваше и сядаше. Моувин я изгледа наранено и изненадано. Тя поклати глава: -Имах предвид, че би било като да се омъжа за брат. Винаги съм гледала на вас като на семейство.

- Не казвай това на Денек - отвърна Моувин. - Той е влюбен в теб от години.

- Наистина?

- И не му казвай, че съм ти казал. Най-добре забрави изобщо.

- Ами тези двамата? - рязко попита Фанън, посочвайки към масивна червено-черна палатка, от която точно излизаха двама мъже. Единият от тях бе огромен ахенобарбус. Носеше алена туника без ръкави със зелен драпиран шарф и метален шлем с няколко вдлъбнатини. Другият бе слаб и висок, с дълга черна коса и къса брадичка. Носеше червено расо и черно наметало със символа на счупена корона на гърдите си.

- Не мисля, че би искал да се забъркваш с когото и да било от двамата - каза най-накрая Моувин. - Това е лорд Ръфъс от Трент, военачалник на Лингард, водач на клан и ветеран от десетки битки срещу дивите хора на Естрендор, да не споменаваме, че е героят от битката при Вайлън Хилс.

- Това е Ръфъс? - промърмори Фанън.

- Чувал съм, че има темперамента на зла жена и ръката на мечка.

- А другият кой е; онзи, със счупената корона?

- Това, мили ми братко, е страж и се моли на никой от двама ни да не се налага да виждаме някой от техния тип по-отблизо.

Докато Ариста наблюдаваше двамата мъже, тя видя силует да се откроява на светлината на далечен лагерен огън - много нисък, с дълга брада и издути ръкави.

- Впрочем, утре искам да тръгнем рано, Фанън - каза брат му. - Искам да сме по-напред. Омръзна ми да дишам прах.

- Някой знае ли къде точно отиваме? - запита Фанън. - Изглежда сякаш пътуваме до края на света.

Ариста кимна:

- Чух Саули да говори за това с архиепископа. Струва ми си, че е малко село наречено Далгрен - потърси с поглед фигурката, но тя бе изчезнала.

7 За елфите и хората

Тракия лежеше на маркграфското легло в имението с внимателно омотана в парчета плат глава. Косата й бе хаотична, изпод превръзките се процеждаше кръв. Морави и жълти белези притискаха очите и носа й. Горната й устна бе увеличила двойно размера си, обточена с линия тъмна кръв. Тя кашляше и мърмореше, но не говореше и не отваряше очи.

И Терън не се отделяше от нея.

Есрахаддон нареди на Лина да направи отвара с листа от вратига в голяма тенджера с ябълков оцет. Тя направи както й бе заръчано. Вече всички го правеха. След последната нощ, жителите на Далгрен се отнасяха към сакатия с новооткрито уважение и гледаха към него с възхищение, примесено с малко страх. Тад Ботуик и Роуз Макдърн го бяха видели да призовава огъня, прогонил звяра. Никой не произнесе думата вещица или магьосник. Не се налагаше. Скоро парата от тенджерата изпълни стаята със силен цветен аромат.

- Съжалявам - прошепна на дъщеря си Терън.

Кашлянето и бълнуването бяха спрели и тя лежеше неподвижно като мъртва. Той държеше отпуснатата й ръка до бузата си, неубеден дали тя може да го чува. Бе мълвял това с часове, надявайки се да я събуди.

- Не съм искал да кажа това. Бях толкова ядосан. Съжалявам. Не си отивай. Моля те, върни се при мен.

В главата му все още отекваше вика й, прекъснат рязко от приглушен трясък. Ако бе ударила ствол или по-дебел клон, предположи Терън, тя би умряла на място. Но и сега съществуваше опасност.

Никой освен Лина и Есрахаддон не се осмеляваше да влезе в стаята, изпълнена с мъката на Терън. Всички очакваха най-лошото. Кръвта бе покрила лицето й и ризата на баща й по времето, когато пристигнаха в имението. Побледняла, със странен оттенък на синьо устни, Тракия не бе помръднала или отворила очи. Есрахаддон й бе прошепнал нещо и нареди да отведат момичето в къщата и да я държат топла. Това бе сред нещата, които се правеха за умиращите - грижеха се да им е колкото се може по-удобно. Дякон Томас се бе помолил за нея и остана наблизо, за да благослови напускащата й душа.

През последната година селото на Далгрен бе видяло много смърт, сред причинителите на която не бе единствено чудовището. Не липсваха обичайните инциденти и болести, а зиме наблизо се навъртаха вълци. Сетне имаше и необясними изчезвания. Често приписвани на звяра, бе също толкова вероятно да са резултат от заблуждаване в гората или падане в Нидвалден. За не повече от година, половината от населението на селото бе изчезнало или бе погубено от чудовището. Всеки имаше мъртъв познат; почти всяко семейство имаше загубен член. Хората от Далг-рен бяха свикнали със смъртта. Той бе нощен посетител, гост на всяка закуска. Познаваха лицето му, звука на гласа му, походката, странностите. Той винаги бе там. И ако не беше създаваната от него бъркотия, можеха дори изцяло да игнорират присъствието му. Никой не очакваше Тракия да оцелее.