Авемпарта

Слънцето изгря, заливайки с приглушена светлина стаята, в която Терън плачеше за дъщеря си. Последният останал жив от семейството му го напускаше. Едва сега той осъзна колко бе значела тя за него. Неканени мисли заливаха ума му. Отново и отново, тя бе винаги тази, която излизаше да го търси. Той си припомни нощта на закъснението си, когато звярът бе нападнал фермата. Единствено тя бе излязла в мрака, за да търси баща си. Тя беше тази, която бе пребродила половин Аврин - младо момиче, почти дете - и похарчила пестеното цял живот, за да му доведе помощ. Сетне, миналата нощ, когато твърдоглавието му го бе накарало да остане във фермата, тя бе дошла при него, тичайки сама през тъмната гора, без да я е грижа за дебнещите я опасности. В ума й бе имало само една мисъл - да го спаси. Бе успяла. Не само съумя да го спаси от звяра, но и го бе издърпала обратно в света на живите. Беше разкъсала превръзката на очите му и облекчила сърцето му от товара на вината, но за това щеше да плати с живота си.

Сълзи се стичаха по страните му. Събираха се на горната му устна. Той целуна ръката на дъщеря си, оставяйки влажно петно, като извинение и жертвоприношение.

Как съм могъл да бъда толкова сляп?

Равномерните, постоянни вдишвания на дъщеря му се забавяха с всеки дъх, всеки по-къс и по-късен от предишния. Той се вслушваше в отслабването им като в звука на отдалечаващи се стъпки, отекващи все по-слабо и по-тихо.

Накрая равномерният ритъм на дишането й затихна.

Терън проплака:

- Боже.

- Татко?

Той рязко повдигна глава. Очите на дъщеря му бяха отворени. Тя го гледаше.

- Добре ли си? - прошепна тя.

Устата му се отвори, но той не може да продума. Сълзите му продължаваха да се леят и подобно на безплодна земя, видяла вода за пръв път от години, радостна усмивка изгря на лицето му.

* * *

Бързи облаци прелитаха през своенравното небе, което очевидно не можеше да си избере подходящи. Канеше се да подчертае неудовлетворението си с буря. Ройс седеше на ръба, където скалата се срещаше с реката и капките от водопада навлажняваха камъка. Краката му бяха подгизна-ли от сутрешното обикаляне сред влажните горски храсти. Очите му се взираха по протежението на водопада към скалата и извисяващата се на танталово разстояние цитадела - толкова близо и все пак недостижима. Бе си помислил, че може би под реката има тунел. Бе търсил вход сред дърветата, но не откри нищо. Не напредваше.

Бяха изминали почти два дни, а той не се бе приближил нито инч към целта си. Кулата все още лежеше недостижима. Освен ако не се научеше да плува сред буйното течение, да върви по вода или да лети, нямаше начин да достигне цитаделата.

- Те са там, предполагам - каза Есрахаддон.

Ройс бе забравил за магьосника. Той бе пристигнал по някое време, споменавайки, че Тракия е оцеляла, будна е и ще се възстанови напълно. След това бе седнал на един камък и прекара следващия час във взиране през реката, каквото и Ройс бе правил цял ден.

- Кои?

- Елфите. Те са от другата страна на реката и ни гледат. Подозирам, че могат да ни видят дори и от такова разстояние. Те са пълни с такива изненади. Повечето хора ги смятат за по-нисши - мързеливи, мръсни, необразовани създания - но истината е, че те ни превъзхождат в почти всяко едно отношение. Предполагам затова човеците са тъй бързи да ги отрекат; второто място наранява егото им.

Елфите са наистина забележителни. Само погледни тази кула. Излята и монолитна, като че се издига право от скалата. Колко елегантно. Колко съвършено. Вписва се в пейзажа като нещо естествено, като чудо на природата, само дето не е. Те са го създали с умения и техники, които и най-добрите ни зидари не биха проумели. Само си представи колко великолепни трябва да са градовете им! Какви чудеса крият горите отвъд реката.

- Значи никога не си бил отвъд нея?

- Никой човек не е бил и най-вероятно няма и да бъде. В мига, в който човек стъпи на онзи прекрасен бряг, ще се строполи мъртъв. Конецът, на който виси съдбата му, е наистина тънък.

- Как така?

Есрахаддон само се усмихна:

- Знаеш ли, че никоя човешка армия не е печелила битка срещу елфите преди появата на Новрон? По онова време елфите били нашите демони. Великата библиотека в Персепликуис има купища писано за това. Имало е и време, в което дори сме ги смятали за богове. Живеят толкова дълго, че никой не ги забелязва да стареят. Погребалните им церемонии са тъй тайнствени, че никой човек не е виждал елфически труп.

Те били първородните; Децата на Феррол, велики и могъщи. Били най-страховитото нещо в битка. Мечките и вълците можели да бъдат ловени. За бурите и наводненията е възможно да се подготвиш. Но нищо, нищо не можело да спре елфите. Техните остриета разрязвали нашите, стрелите им пробивали броните ни, щитовете им били непробиваеми и освен това те владеели Изкуството. Представи си почерняло от гилараб-рини небе. И те били само едно от оръжията им. Дори и да оставим Изкуството настрана, тяхната бързина, поглед, слух, равновесие и древни умения далеч надхвърлят възможностите на човека.