Авемпарта

- Елфическа магия. Предназначена е да не позволява на враговете да прекрачат отвъд тези стени. Виждат само солиден камък. За тях входът е затворен.

- Ти можеш да го видиш? - Ройс запита Есрахаддон.

- О, да, без проблеми.

- Тогава защо ние двамата го виждаме, а те - не?

- Вече ти казах, това е магия, предназначена да държи враговете на разстояние. Бях поканен в тази кула преди деветстотин години. Бе изоставена моментално след посещението, така че надали е имало някой, който да отмени разрешението - погледна към това, което за Ейдриън все още представляваше стена от камък. - Не мисля, че бих могъл да отворя вратата, дори и да имах ръце. Затова имах нужда от теб.

- Мен? - каза Ройс, сетне внезапно озарение промени чертите му и той се взря в магьосника пред себе си. - Значи знаеше?

- Какъв магьосник бих бил иначе?

Ройс засрамено се взря в краката си, сетне бавно се извъртя, за да погледне внимателно към Ейдриън, който се усмихваше.

-И ти ли знаеш?

- Наистина ли си мислеше, че след всички тези години съвместна работа няма да разбера? Малко е очевидно.

- Никога не си казвал нищо.

- Сметнах, че не искаш да говориш за това. Ти стриктно си пазиш миналото, друже; има много врати, на които не бих почукал. Имаше моменти, в които се чудех дали ти самият знаеш.

- Какво да е знаел? Какво става? - любопитстваше Магнус.

- Нищо, което да те засяга - каза му Ейдриън. - Но това означава, че пътищата ни сега се разделят, нали? Ние не можем да влезем и мога да ви кажа, че не горя от желание да стоя тук на прага, чакайки хвъркатия домопритежател да се прибере.

- Вие се върнете - каза им Есрахаддон. - Ройс и аз ще продължим сами.

- Колко време ще отнеме това? - попита Ейдриън.

- Няколко часа, вероятно ден - отвърна чародеят.

- Надявах се да свършим преди да се е върнало - рече Ройс.

- Не е възможно. Пък и това надали ще е проблем точно за теб. Убеден съм, че и друг път си крал в присъствието на стопанина.

- Не и когато той може да ме глътне на един залък.

- Значи трябва да сме още по-тихи, нали?

10 Изгубени мечове

- Струва ми се, че миналата нощ протече добре - заяви епископ Сал-дур, докато си отрязваше парче сирене за закуска. Седеше на масата за пиршества в голямата зала на имението в компанията на архиепископ Га-лиен, страж Луис Гай и лорд Ръфъс. Високият катедрален таван от дъски не допринасяше особено за разсейването на мрачната, депресираща атмосфера, породена от липсата на светлина. Цялата къща имаше само няколко прозореца, което пораждаше в Салдур усещането, че се намира в животинска бърлога, дупката на някой бобър или бекасина. Мисълта, че тази мизерна колиба ще стане свидетел на раждането на Новата империя, бе леко разочароваща, но той бе прагматичен човек. Методът не бе от значение, важно бе само постижението. Или работи, или не. Естетиката винаги можеше да бъде добавена впоследствие.

Точно сега трябваше да установят империята. Човечеството се бе лутало безцелно без водач прекалено дълго време. Светът се нуждаеше от крепка ръка, здраво стиснала кормилото, която да вижда далеч напред в бъдещето и да насочва кораба в спокойни води. Салдур планираше свят на мир чрез просперитет и безопасност чрез сила. Разпространената сега феодална система представляваше пречка за прогреса, приковавайки кралствата към бедност, слабост и егоистични интереси. Имаха нужда от централизирано управление с просветен водач и талантлива бюрокрация, която да наблюдава всеки аспект от живота. Бе невъзможно да си представи многобройните цели, които можеха да се постигнат с общата работа на цялото човечество. Това би довело до революция в земеделието, плодовете му предлагани по равно на цена, която дори и най-бедните можеха да си позволят. Законите можеха да бъдат стандартизирани, с което да се сложи край на своеволните наказания на отмъстителни тирани. Знанията от всички кътчета на земята биха били събрани в едно общо хранилище на мъдрост, където велики умове да учат и създават нови идеи и технологии. Можеха да подобрят транспорта със стандартизирани пътища и премахнат вонята от градовете с оптимална канализация. Ако всичко това трябваше да започне в тази дървена хижа, то цената определено си заслужаваше.

- Колко умряха? - запита той.

Архиепископът сви рамене, а лорд Ръфъс дори не си направи труда да вдигне поглед от чинията си.

- Миналата нощ звярът уби петима - отговори му Луис Гай, докато набождаше кексче с кинжала си.

Нифронският рицар продължаваше да впечатлява Салдур. Той бе меч, въплътен в човешка форма: остър, целенасочен, режещ и също тъй елегантен на вид. Винаги стоеше изправен, с отметнати назад рамене, вдигната брадичка, фиксирани право в целта очи, лицето му носеше изсечена маска на съперничество, предизвиквайки, дори молейки някой достатъчно глупав да се осмели да го провокира. Дори и след прекараните в пустошта дни, нито конец по него не бе в безпорядък. Той бе образец на църквата, замразена форма на идеала.

- Само?

- След като петият бе разкъсан на две, нямаше много желаещи да пристъпят напред и докато се колебаеха, звярът отлетя.