Авемпарта

- Невероятно - каза Ейдриън, оглеждайки се удивен от блестящите стени. - Сякаш сме във вътрешността на диамант.

Точно както джуджето бе предрекло, тунелът слизаше все по-надолу и по-надолу. Някъде по времето, когато главата на Ейдриън бе започнала да се върти от спираловидното пътуване и бе загубил ориентация, тунелът се изправи. Не след дълго можаха да чуят (и почувстват) гърменето на водопадите, предадено през вибриращите камъни. Тук през тавана и стените се процеждаше вода. Хилядолетието без поддръжка бе позволило образуването на кристални сталактити по тавана и нащърбени сталагмити по пода.

- Това е малко притеснително - отбеляза Ейдриън, докато започваха да нагазват в ставащата все по-дълбока вода.

- Ба! - промърмори Магнус, но не каза нищо повече.

Бавно си проправяха път през водата, отбягвайки заострени камъни. Разглеждайки стените, Ейдриън забеляза издълбани в тях фигури. Коридорът бе описан с геометрични форми и мотиви. Някои от по-деликат-ните линии бяха избелели, вероятно отстъпили пред ерозията на милиони капки. Не се виждаха думи, нито познати символи. Маркировката изглежда служеше само за декорация. Над тях, почти изгубени в нарасналия камък, имаше скоби за дръжки на знамена, а по стените забеляза поставки за лампи. Ейдриън си опита да си представи как е изглеждал тунелът по времето на Новрон, когато многоцветни банери и редици ярки лампи са го красели. Не след дълго започнаха да се изкачват и доловиха слабо сияние.

Тунелът свършваше пред отвеждащо нагоре стълбище. Стъпалата бяха извити и всяко бе толкова широко, че върху него можеше да се пристъпи два пъти, преди да се премине към следващото. На върха отново ги посрещна звездното небе и не след дълго стояха в основата на цитадела-та. Духаше силен вятър: влажен, разнасящ мокра мъгла. Стояха на края на къс каменен мост, простиращ се над тясна пукнатина. Отвъд, извивките на кулата се протягаха към небето - толкова нависоко, че върхът се губеше от погледа.

От другата страна ги очакваха още стълби и те се движеха в бавна, но постоянна стъпка, вървейки в индианска нишка, макар стълбите да бяха достатъчно широки за двама, че дори и трима. Изкачиха пет реда стъпала, описвайки полукръг около основата на кулата. Когато започваха шестия кат, Ройс изчака всички да стигнат до подветрената страна на кулата и даде знак за почивка. Под тях реката продължаваше да лее вода с рев, но от тяхното високо място на завет, нощта изглеждаше спокойна. Нямаше звуци - щурци или бухали, само дълбокото бучене на реката и воят на вятъра.

- Това е нелепо - Ройс надвика водата. - Къде е проклетата врата? Не обичам да стоя на толкова открито.

- Почти стигнахме, не е много далеч - отвърна Есрахаддон.

- Колко време ни остава? - запита Ейдриън, гледайки към магьосника, който само сви рамене в отговор.

- Връща ли се в кулата след като убие, или се наслаждава на нощта?

- поинтересува се Ройс. - Бих си помислил, че след деветстотин години затвор, с радост би летяло насам-натам.

- То не е личност или животно, а призовано създание; мистично олицетворение на сила. Копира живота и разбира заплахите за съществуването си, но се съмнявам, че е запознато с концепциите за свобода или удоволствие. Както казах, не е живо.

- Тогава защо яде? - запита Ройс.

- Не го прави.

- А защо тогава убива по един-двама на нощ?

- Аз самият се чудех върху това. Трябва да се опитва да изпълни последните дадени му инструкции: да убие императора. Възможно е, не намирайки целта си и в невъзможност да се отдалечава прекалено от кулата

- призованите създания често са ограничени на определено разстояние от създателя си или мястото, на което са създадени - може да се опитва по този начин да го примами тук. Може би е преценило, че императорът няма да търпи избиването на хората си и ще се притече на помощ на селото.

- И все пак е по-добре да побързаме - заключи Ейдриън.

Продължиха да обикалят и вятърът се появи отново. Свиреше в ушите им и затрудняваше стъпките им. Влажните дрехи не им позволяваха да се стоплят, независимо от упоритото движение. Над тях кулата все още се издигаше високо към нощното небе и всички почувстваха внезапно усещане за неудовлетвореност, когато достигнаха пореден мост, водещ към солидна стена.

Ейдриън гледаше как Ройс въздъхва разочаровано, докато се вторач-ва в задънената улица.

- Струва ми се каза, че имало врата - обърна се Ройс към чародея.

- Имало е и още има.

Ейдриън не виждаше такава. Забеляза бледите очертания на рамка, изрязани в стената пред тях, но тя бе монолитен камък.

Ройс изкриви лице:

- Още един невидим каменен портал?

- Не си губи времето - каза му Магнус. - Никога няма да го отвориш. Довери ми се, аз съм джудже. Прекарах часове, опитвайки се да вляза - и нищо. Камъкът е омагьосан и непробиваем. Преминаването на реката е детска игра в сравнение с отварянето на тази врата.

Ройс се обърна към джуджето с объркан поглед:

- Бил си тук? Опитвал си се да влезеш в кулата. Защо?

- Казах ти, изпълнявах задача за църквата.

- Каза, че си изковавал меч за лорд Ръфъс.