Авемпарта

От издигнатата им позиция, Ариста огледа мястото под тях. Светлината бе изчезнала от двора, стените и дърветата хвърляха плътна сянка. Мъже започнаха да палят факли и да ги окачат по стените. В двора имаше стотици, а групици се разхождаха и извън крепостните стени, потънали в разговор; някои от тях и крещяха. Тя дочуваше смях и дори пеене - мелодията й бе непозната, но по ритъма заключи, че е непристойна кръчмарска песен. Непрекъснато се вдигаха тостове. В отслабващата светлина се открояваха едри, черни фигури, които удряха чашите си една в друга с такава сила, че хвърчеше пяна. Над всичко това, на дървена платформа в средата на двора, стоеше страж Луис Гай. Бе достатъчно високо, за да улавя последните слънчеви лъчи и последните издихания на вечерния ветрец. Светлината правеше червеното му расо да изглежда като огън и това в комбинация с вятъра му придаваше заплашително качество.

Тя погледна обратно към братята. Моувин бе отворил уста и се опитваше да използва показалеца си като клечка за зъби. Фанън бе вперил очи в небето. Тя се радваше на присъствието им. Бе като малък къс от дома насред дивотата и тя си представи миризмата на ябълки.

През летните месеци Ариста и Олрик намираха защита от градския зной в Дрондил Филдс. Тя си припомни как обичаха да се покатерват по дърветата в обградилите замъка овощи и да се замерват с ябълки. Гнилите плодове се пръскаха по клоните и ги обливаха, докато не замиришеха на сайдер. Всяко дърво представляваше суверенен замък и биваха сключвани съюзи. Моувин винаги се обединяваше с Олрик, крещейки „Кралю! Кралю!“, Ленар се присъединяваше към Фанън, за да защити брат си от „зверовете“, както ги наричаше, а Ариста винаги оставаше сама, борейки се и с двете групи. Дори и когато Ленар спря да се катери по дърветата, битката се водеше между момчета и момиче. Тя не възразяваше. Не бе забелязала, дори и не бе мислила върху това досега.

Толкова много неща й се въртяха из главата. Толкова много неща за премисляне. Трудно бе да се мисли в тресящата се карета и при втренчилата се насреща Бърнис. Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого, та дори и да чуе звука на собствените си думи. Идеята, че Саули бе за-говорник, бавно заемаше позиции в ума й въпреки неохотата. Ако Саули би могъл да предаде баща й, то кому можеше да се довери? На Есрахад-дон? Бе ли я използвал той, за да избяга? Беше ли отговорен за смъртта на баща й? Изглежда старият магьосник бе някъде наблизо, може би току отвъд стените, нощувайки в някоя от селските колиби. Не знаеше какво да прави или на кого да вярва.

Моувин увенча търсенето си с успех и с изщракване запрати откритието отвъд стената.

Ариста отвори уста да заговори, колебаейки се какви думи да избере. През цялото пътуване бе възнамерявала да обсъди въпросите около Есра-хаддон с Пикърингови или поне с Моувин. Затвори уста и прехапа устна, още веднъж споходена от спомена за отдавнашната овощна градина и ябълковия аромат.

- Ето къде сте, Ваше Височество - каза Бърнис, втурвайки се към нея, за да обвие раменете й с шал. - Не трябва да сте навън толкова късно, не е уместно.

- Честно, Бърнис, трябвало е да си родиш деца, докато още си била във фертилна възраст. Маниакалната ти свръхокупираност с мен трябва да спре.

Дъртата само се усмихна топло:

- Просто се грижа за вас, мила. Имате нужда от грижи. Това отвратително място гъмжи от груби мъже. От вашето целомъдрие ги делят само тези тънки стени и авторитетът на епископа. Дама като вас представлява силно изкушение и предвид нецивилизованата дивост, която ни обгражда, лесно може да подтикне мнозина иначе добри мъже към безразсъдни, необмислени постъпки - тя се вгледа подозрително към братята, които отвърнаха на погледа смутено. - Освен това не бива да се забравя и присъствието на такива, които дори не бих си помисляла да описвам като добри. В съответстващ ви замък с подходяща свита, мъжете могат да бъдат държани под контрол от благоговението пред царственото величие, но тук, милейди, в тази варварска, дива земя, те определено не ще могат да удържат долните си животински нагони.

- О, Бърнис, моля те.

- Започва се - каза Фанън развълнувано.

Със замирането на последната слънчева светлина, портите се отвориха и сър Ендън, придружаван от двама оръженосци и трима пажове, изтрополя навън, облян от светлината на факли. Отправиха се на открито поле, където рицарят се подготви за битка.

От недрата на тълпата се откъсна вик и Ариста вдигна глава, за да види стрелнала се на лунното небе тъмна сянка. Виеше се като сокол; мрачен силует с криле и опашка. Тълпата ахкаше и оживено мърмореше, докато то за кратко се завъртя около замъка, движейки се колебливо, преди вниманието му да бъде привлечено от факлите, които антуражът на сър Ендън размахваше.

То сви криле и се гмурна, падайки от небето като насочена към рицаря на Чадуик стрела. Факлите се раздвижиха бясно и Ариста видя как сър Ендън повдига копието си и се втурва напред. Последваха писъци, викове на ужас и страдание, докато факлите заугасваха една след друга.

- Следващият! - извика Луис Гай.

* * *