Авемпарта

- Какво ти се е случило? - посочи с жест лицето й.

Тракия прокара пръсти по челото си:

- Толкова ли е зле?

- Беше гиларабринът, Ваше Височество - обясни Томас. - Тракия и баща й Терън са единствените досега, съумели да оцелеят от негова атака. Сега, мило момиче, моля те, върни се в леглото.

- Но аз наистина се чувствам много по-добре.

- Тя ще се поразходи с мен, дяконе - осведоми го Ариста с по-мек тон. - Ако се почувства зле, ще я заведа обратно в леглото.

Томас кимна и се поклони.

Ариста хвана Тракия под ръка и я поведе по коридора. Хилфред вървеше на няколко крачки зад тях. Нямаше много място за разходки, само около тридесетина ярда: имението не беше истински замък. Къщата бе построена от големи грубо изрязани стволове - някои все още необелени - и Ариста предположи, че трябва да съдържа само около осем спални. В добавка имаше приемна, кабинет и голяма зала с висок таван и глави на мечки и елени по стените. Напомняше й за умалена и по-груба версия на тронната зала на крал Росуорт. Подът беше изработен от широки борови дъски, а за външни стени служеха дебели трупи. Около тях бяха наковани железни фенери, приютили свещи, чиято трептяща светлина хвърляше причудливи полукръгове; макар да бе средата на деня, къщата бе тъмна като пещера.

- Толкова сте добра - каза й момичето. - Останалите се отнасят с мен като... като че нямам място тук.

- Е, аз се радвам на присъствието ти - отвърна Ариста. - С изключение на моята дойка Бърнис, ти си единствената друга жена тук.

- Просто всички останали бяха изпратени по домовете си и се чувствам не на място, като че върша нещо грешно. Дякон Томас казва, че няма нищо такова. Казва, че съм наранена и ми трябва време, за да се възстановя и че той щял да се погрижи никой да не ме безпокои. Беше много мил. Струва ми се, че и той като всички останали се чувства безпомощен. Може би вижда грижата за мен като битка, която може да спечели.

- Сбъркала съм в преценката си за дякона - каза й Ариста, - както и за теб. Всички фермерски дъщери в Далгрен ли са толкова мъдри?

- Мъдри? - Тракия изглеждаше засрамена.

Ариста й се усмихна:

- Къде е семейството ти?

- Баща ми е в селото. Те не го пускат да ме види, но дяконът каза, че щял да се погрижи да му позволят. Не мисля, че има значение, тъй като ще се махнем от Далгрен веднага щом мога да пътувам, което е причина да искам да си възстановя силите. Искам да се махна оттук. Искам да си намерим друго място и да започнем начисто. Ще си намеря мъж, ще се омъжа, ще си родя син и ще го кръстя Хикъри.

- Хубав план, но как се чувстваш в действителност?

- Все още ме боли глава и да си призная, в момента съм леко замаяна.

- Може би трябва да те заведем обратно в спалнята ти - каза Ариста и те се обърнаха.

- Но сега се чувствам толкова по-добре. Това е още една причина, поради която станах. Не успях да благодаря на Есра. Мислех си, че може да го срещна някъде из къщата.

- Есра? - запита Ариста. - Това селският знахар ли е?

- О, не, Далгрен никога не е имало лекар. Есра е... много умен човек. Ако не беше той, и двамата с татко вече щяхме да сме мъртви. Той бе този, който приготви спасилото ме лекарство.

- Изглежда е страхотен човек.

- Такъв е. Опитвам се да му се отплатя, като му помагам да се храни. Той е много горд и никога не би помолил, така че аз му предлагам и виждам, че той го оценява.

- Твърде е беден, за да си купи храна?

- О, не, просто няма ръце.

* * *

- Тур е само мит - казваше на джуджето Есрахаддон, когато Ройс и Ейдриън пристигнаха при водопадите.

- Така си мислиш ти - отвърна Магнус.

Магът и джуджето седяха на скалите с лице един срещу друг, над-виквайки шума на реката. Бяха в сянката на спусналото се вече зад дърветата слънце, но кристалните линии на Авемпарта все още улавяха последните лъчи умираща червеникава светлина.

Есрахаддон въздъхна:

- Никога няма да разбера как религията съумява да убеди иначе разумни хора да вярват в приказки. Дори и в света на вярата, Тур е само притча, а не реалност. Ти вземаш митове, основани на базиращи се на суеверия легенди и ги приемаш буквално. Никак не е джуджешко. Убеден ли си, че някъде в потеклото си нямаш човешка кръв?

- Това е просто обидно - Магнус изпепели с поглед чародея. - Ти го отричаш, но ако имаше джуджешки очи, щеше да видиш истината в онова острие.

Джуджето посочи към Ройс.

- За какво е всичко това? - попита Ейдриън. - Привет, Магнус, да си убивал някого напоследък?

Дребосъкът се намръщи.

- Това джудже настоява, че кинжалът на Ройс бил изработен от Кайл - обясни Есрахаддон.

- Не съм твърдял това - сопна се джуджето. - Казах, че е острие от Тур. Всеки тамошен би могъл да го изработи.

- Какво е Тур? - поинтересува се Ейдриън.

- Култ на заблудени фанатици, почитащи измислен бог. Наричат го Кайл. Поне биха могли да измислят по-хубаво име.