Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Не забравих и брат си Германик. В негова чест не създадох празненство, защото ми се струваше, че духът му не ще одобри това. От равните му по ранг и способности той беше най-скромният и най-стеснителният човек, когото съм познавал. Имаше едно празненство, което ставаше в Неапол — това е гръцка колония, — и на тамошния конкурс, уреждан на всеки пет години за най-добрата гръцка комедия, представих една от Германик, която открих в архивите му след неговата смърт. Наричаше се „Посланиците“ и бе написана твърде талантливо и остроумно, в стил, наподобяващ Аристофановия. Според фабулата двама братя гърци — единият от които командувал войските на своя град във войната срещу Персия, а другият бил наемен войник в персийската армия — пристигат едновременно като посланици в двора на едно неутрално царство, като всеки от тях моли царя да му стане съюзник. Долавях комични реминисценции от взаимните обвинения, разменени на времето между двамината херуски главатари Флавий и Херман, братя, които се сражаваха на две противникови страни в германската война, последвала смъртта на Август. Комичният край на пиесата се състоеше в това, че глуповатият цар се оставя да бъде убеден и от двамата. Той изпраща пехотата си да се бие на страната на персите, а конницата — да помага на гърците. Тази комедия спечели наградата с единодушно гласуване на журито. Би могло да се предположи, че в случая й бе оказано известно предпочитание не само поради изключителната популярност на Германик сред всички ония, които са го познавали, но и защото се знаеше, че аз, императорът, съм предложил пиесата. Но няма съмнение — това бе най-сполучливата творба, състезаваща се за наградата, и тя извика много аплодисменти по време на представлението. Припомняйки си, че Германик по време на посещенията си в Атина, Александрия и други известни гръцки градове бе носил гръцки дрехи, аз сторих същото на неаполското празненство. Сложих си плащ и високи ботуши по време на музикалните и драматични представления, а на гимнастическите състезания — пурпурна мантия и златен венец. Наградата на Германик представляваше бронзов триножник: журито искаше да му гласува златен, като особена чест, но аз отказах под предлог, че това е разточителство. Бронзът беше обичайният метал за оня триножник, който се даваше като награда. Посветих го на негово име в местния храм на Аполон.

Оставаше сега единствено да сдържа обещанието, което бях дал на баба си Ливия. Обвързал се бях пред нея с честна дума да употребя цялото си влияние, за да получа съгласието на Сената за обожествяването й. Не бях променил мнението си за безогледността и безскрупулността, с които си бе служила, за да вземе власт над империята и да я държи в ръце цели шейсет и пет години; но както отбелязах преди малко, възхищението ми към организационните й способности растеше с всеки изминат ден. Никой в Сената не възрази на молбата ми освен Винициан, братовчедът на Виниций, който играеше същата роля, която преди двадесет и пет години беше играл Гал, когато Тиберий бе предложил обожествяването на Август. Винициан се вдигна да запита точно на какви основания отправям тази нечувана молба и какво знамение се е получило от Небето, което да подскаже, че Ливия Августа ще бъде приета от безсмъртните за тяхна постоянна съжителка. Готов бях с отговора. Казах му, че малко преди смъртта си баба ми, подтикната очевидно от божествено вдъхновение, е повикала последователно първо племенника ми Калигула, а след това и мен и тайно е уведомила всеки от нас, че един ден ще станем императори. В отговор на това нейно уверение накарала ни е да се закълнем, че ще сторим всичко по силите си да я обожествим, когато приемем монархията, изтъквайки, че и тя е играла толкова значителна роля, колкото и Август, в голямото дело за преустройство, което са предприели съвместно след гражданските войни, и че е несправедливо Август да се облагодетелствува от вечно блаженство в небесните селения, докато тя се скита долу в мрачните преддверия на подземното царство, за да бъде съдена от Еак и съответно да потъне сред безбройните тълпи на незначителните и безмълвни сенки. Калигула, заявих, беше момче по времето, когато й даде обещанието, а имаше и двама живи братя, тъй че забележително бе, гдето Ливия е знаела, че не те, а той ще стане император; защото от тях не бе поискала подобни обещания. Във всеки случай Калигула обеща, но не удържа думата си, когато стана император; ала ако Винициан се нуждае от сигурен знак за мнението на боговете по този въпрос, може да го намери в кървавия край на Калигула.

После се обърнах към целия Сенат.