Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

В случай че сте повярвали това да е бил цар Чапла, който се е явил да ги подплаши — защото щом Егерия може да се явява тъй необяснимо, защо не и цар Чапла? — ще трябва да ви обясня измамата. Цар Чапла бил някакъв френски войник от големите тресавища западно от Марсилия, където пастирите са свикнали да ходят с високи кокили, за да преминат по-лесно през мочурляци, които иначе трудно се прескачат. Посид надянал на този човек ракитов кош, изплетен като птиче тяло, обвит отгоре с чаршаф. Към ръцете му привързали ракитови криле, покрити с плат. Главата и клюнът му били от летви, покрити също с плат и прикрепени към главата: движел ги, като въртял глава. Клюнът бил намазан с фосфор. Войникът познавал навиците на чаплите и подражавал на походката им със своите кокили, които били здраво привързани към краката му. Окулистът ги превел по пътечката — него и Посид — дотам, откъдето се съзирало пълното очертание на горичката. Преторианците ги следвали на известно разстояние и Посид изпратил вест да спрат. Изчакал, докато види птицата да се разхожда пак около гъсталака, и разбрал, че хитростта му е успяла. Изтичал обратно и съобщил, че брегът е свободен. Те забързали нататък и завзели горичката. Много време е нужно, за да преминат осем хиляди души в единична редица през тясна пътечка, та им трябвали повече от пет часа, преди да се измъкнат отвъд, а в това време се зазорило, ала мъглата не се била вдигнала, тъй че от хълма никой не ги съзрял. Един час преди разсъмване направих приношение на Марс, сетне закусих с помощниците си и обмислих как да постъпим, ако нещо обърка плановете ни. Но вече знаехме, че повечето от преторианците са заели позиция — защото очевидно нищо не бе попречило на преминаването през тресавището — и вярвахме в победата. Гета не беше с нас: той бе отвел една допълняща кохорта в Осми легион (забравих да спомена тази кохорта като част от подкрепленията ни) заедно с конницата, батавите и слоновете да заемат позиция на две мили от левия ни фланг. Зет ми, младият Помпей, също отсъствуваше. Поверил му бях командуването на нубийците и балеарските стрелци с прашки и той ги беше превел през потока Уиълд. Балеарите носеха кълбета от въже за палатки, колчета за палатки и дървени чукове, а пък нубийците — туземните си тъпани и дългите си бели копия.

Закусихме чудесно и всички пийнахме умерено — колкото да се почувствуваме доволни от себе си, без да бъдем обхванати от безразсъдна смелост — и докато разисквахме сериозно, подхвърляхме си весели шеги. Предимно остроумия за камилите, които не ни излизаха от ума по това време. Аз допринесох с един цитат от писмо на Ирод Агрипа до майка ми: „Камилата е едно от седемте чудеса на природата. Тя споделя тази чест с дъгата, ехото, кукувицата, негъра, вулкана и вятъра сироко. Но тя е първото и най-голямото от седемте.“

Издадох заповед до армията да се придвижи напред към позициите отвъд потока Уиълд. Тръбачите изсвириха сигнала, който проехтя на цели мили наоколо. Откликна му звук от бойни рогове и викове. Това изведнъж ме стресна. Макар естествено да знаех, че битките не могат да се водят без неприятел, през цялата нощ си бях мислил за това сражение като диаграма върху картата, безшумна история от квадрати и правоъгълници, които се подбутват насам-нататък; римските квадрати и правоъгълници, оцветени в черно, британските — оставени в бяло. Но щом прозвучаха тръбите и роговете, трябваше да преведа диаграмата в образите на войници, коне, колесници и слонове. Станал бях в полунощ и предполагам, че лицето и жестовете ми са издавали голямото ми напрежение; защото Ксенофонт предложи да си почина за няколко минути след закуската и да тръгна нататък, след като всички войски са заели позиции. Сякаш за мен не бе съществено да чакам при потока, облечен в императорските си доспехи и пурпурната мантия, и да поздравявам всеки легион, като достигне до потока, и да го гледам как го преминава! Мисля, че ако Ксенофонт бе дръзнал само да пошепне думата „масаж“, щях да го убия.