Най-сетне ясно се чува тропот и звън от нашите наближаващи легиони, както и ободряващите викове на офицерите. Водещият отряд на Двадесетия се очертава неясно в мъглата. Бритите изревават гневно. Катигерн повежда колесниците си наляво. Римляните внезапно спират. Разкрива се чудновата гледка. Група от невероятно високи, дълговрати животни с гърбици започват да подтичва нагоре-надолу, ту влизат, ту излизат от мъглата откъм фланга, който Катигерн трябва да нападне. Бритите са изплашени от гледката и шепнат заклинания против магия. Време е Катигерн да атакува, но той все още не е уверен дали римското настъпление не е някаква хитрост; те са не повече от петстотин души. Сигурно главното нападение ще стане другаде. Той чака. Карактак му праща конник с нареждане да напада незабавно. Катигерн дава знак за атака. И тогава се случва нещо необяснимо. Щом колоната от колесници хлътва в мъглата, където преди са се появили странните животни, понитата направо подлудяват. Те цвилят, подскачат, пръхтят, ритат и не искат да мръднат ни крачка напред. Ясно, мъглата е омагьосана. От нея се излъчва странна и ужасяваща миризма.
Докато частта на Катигерн е в хаос, понитата се мятат и ритат, а колесничарите викат, ругаят и се опитват да ги обуздаят, проехтяват тръби и две кохорти от Двадесетия изскачат внезапно из мъглата и се хвърлят връз тях. „Германик! Германик!“ — кънтят гласовете им. Порой след порой от копия излита из ръцете им. Тогава Карактак се впуска в атака. Неговата дружина не е засегната от магията и три хиляди души се втурват към фланга на неподвижните римски формации, които, по всичко личи нямат флангова охрана. Но този фланг се охранява от магия, далеч по-силна от вонящата мъгла. Колоната лети нататък и като стига на хвърлей копие от тях, гръмват едновременно шест страшни гръмотевици и шест ослепителни мълнии разхвърлят искри. Топки горящ катран се въртят във въздуха. Ужасените колесничари извиват надясно, но в туй време порой от оловни топки просъсква връз тях, изпратен от балеарските стрелци с прашки, наредени зад гръмотевицата и мълнията. Колесничари падат наляво и надясно; тъй като юздите са здраво вързани около кръста им, това води до изпочупването на няколко колесници. Колоната е почти в пълен безпорядък и все пак Карактак съумява да я върне отново по нейния път. Целта му е римският тил, който сега се вижда съвсем ясно, защото лекият ветрец подбутва мъглата към другия фланг. Обаче ги сполетява катастрофа. Когато колоната, разбъркана и хаотична, се втурва напред, колесниците една след друга започват да се преобръщат, като че задържани от невидима сила. Задните колесници са тъй близо до предните, а и наклонът надолу е толкова голям, че никой не съумява нито да спре, нито да се обърне, без да събори съседа си. Сляпо летят надолу колесниците, а камарата отпред се вдига все по-висока и по-висока. Над трясъка от разбиващи се колесници и стоновете и виковете се понася страхотен шум от тъпани и внезапно се появява орда от стройни, голи, черни мъже, размахващи бели копия. Те се нахвърлят върху изпотрошената грамада, а дългите им копия се стрелкат ту тук, ту там сред повалените войници. Те се смеят, ликуват, крещят и ни един от бритите не смее да се отбранява, защото ги приемат за зли духове. Карактак се измъква от клането. Неговата кола се преобръща първа, но той изхвръква от нея невредим. Втурва се надясно, препъвайки се о гъсто кръстосаните въжета за палатки, опънати на височината на коляното във високата трева. Последната част на колоната, колесничари белги от Западна Британия, са осъзнали навреме какво става отпред. Петстотин от техните колесници успяват да избягнат сблъскването, като свиват надясно. Там Карактак ги спира и се спасява. Останалата част е разгромена, защото Четиринадесети легион е изпратил две свои кохорти в тила им, а две други, от Деветия, се спускат косо напред, за да помогнат на нубийците.